— Хенри често говореше за вас. Каза ми някои неща… Млъкна.
— Хенри? — попита мис Марпъл леко учудена.
— Хенри Клитъринг, стар мой приятел. Много стар приятел.
— Също и мой — каза мис Марпъл. — Хенри Клитъринг.
Умът й се върна назад, към годините, през които бе познавала сър Хенри Клитъринг. Замисли се за нещата, които той й беше казвал, за помощта, която понякога бе искал от нея, и за помощта, която тя бе искала от него. Много стар приятел.
— Спомних си името ви, като го прочетох в списъка на пътниците. Помислих си, че става дума за вас… Бихте могли да помогнете. Това казва Хенри… би го казал, ако беше тук… Бихте могли да помогнете… Да разберете истината… Важно е, въпреки че вече минаха толкова много години…
Гласът й беше несигурен, очите — полузатворени. Сестрата излезе иззад паравана, прекоси стаята, взе една малка чаша и я поднесе към устните на Елизабет Темпъл. Тя отпи и кимна с благодарност. Сестрата остави чашата и се върна на мястото си.
— Ако мога да помогна, ще го направя — каза мис Марпъл, без да задава повече въпроси.
Мис Темпъл каза:
— Добре — и след малко още веднъж: — Добре. Две или три минути тя остана със затворени очи. Не можеше да се разбере дали спи или е в безсъзнание. След това очите й изведнъж се отвориха пак.
— Коя? — каза тя. — Коя от тях?… Ето това трябва да разберем. Разбирате ли за какво говоря?
— Да, струва ми се. За едно момиче, което е било убито… Нора Брод?
Челото на Елизабет Темпъл се сбърчи.
— Не, не, не. Другото. Верити Хънт. Последва пауза и след това тя продължи:
— Джейн Марпъл, вие сте възрастна… по-възрастна, отколкото по времето, когато разговаряхме за вас… По-възрастна, но все още сте в състояние да откривате истината, нали?
Гласът й стана малко по-висок, настоятелен.
— Можете, нали? Кажете, че можете. Не ми остава много време, зная го. Зная го много добре. Една от тях, но коя? Разберете. Хенри би бил сигурен, че ще можете. Може да се окаже опасно за вас…, но ще научите, нали?
— С Божията помощ, ще успея — каза мис Марпъл. Това беше клетва.
— Ах!
Очите й се затвориха, след това се отвориха пак. На устните й трепна нещо като усмивка.
— Големият камък отгоре… Камъкът на смъртта…
— Кой бутна този камък?
— Не знам — Няма значение… единствено… Верити… Разберете за Верити… истината. Верити значи истина, нали?
Мис Марпъл долови лекото отпускане на тялото върху леглото. Сестрата дойде отново. Този път тя опипа пулса на мис Темпъл и кимна на мис Марпъл. Тя послушно я последва навън от стаята.
— За нея това беше голямо усилие — обясни сестрата. — Едва ли скоро пак ще дойде в съзнание. Може и изобщо да не дойде. Успяхте ли да разберете нещо?
— Не мисля, че успях… — отговори мис Марпъл. — Но пък не съм и толкова сигурна…
— Научихте ли нещо? — попита професор Уонстед, когато се качиха в колата.
— Едно име — отговори тя. — Верити. Това ли е било името на момичето?
— Да. Казваше се Верити Хънт.
Елизабет Темпъл издъхна час и половина след това. Умря, без повече да дойде в съзнание.
ГЛАВА 14
Мистър Бродриб се чуди
— Чете ли „Таймс“ тази сутрин? — попита мистър Бродриб съдружника си, мистър Шустър.
Мистър Шустър отговори, че не чете „Таймс“, защото е много скъп, а чете „Телеграф“.
— Там също може да го е имало… В съобщенията за смърт. Мис Елизабет Темпъл, доктор на науките.
Мистър Шустър го изгледа леко озадачен.
— Директорката на „Фалоуфийлд“. Чувал си за „Фалоуфийлд“, нали?
— Разбира се — отговори Шустър. — Девическото училище. Основано е преди петдесет години или нещо такова, нали? Първокласно, невероятно скъпо училище. И тази жена е била директорка там, така ли? Някъде четох, че директорката се е пенсионирала преди известно време. Преди поне шест месеца. Сигурен съм, че го прочетох. Пишеше нещо и за новата директорка. Омъжена жена, млада — тридесет и пет, четиридесет. Съвременни методи… Преподавала на момичетата уроци по козметика, позволявала им да носят панталони. Такива неща.
— Хм — промърмори мистър Бродриб. Това беше звукът, до който прибягват адвокатите на неговата възраст, когато чуят нещо, което заслужава критика, основаваща се на дълъг житейски опит. — Не мисля, че някога ще постигне това, което успя да постигне Елизабет Темпъл. Забележителна жена! И беше там много дълго време.
— Да — каза мистър Шустър с известно безразличие. Чудеше се, защо Бродриб му говори за някаква си пенсионирана директорка на училище.
Училищата не представляваха особен интерес за никой от двамата господа. Техните собствени деца вече малко или много бяха поели своя път. Двамата синове на мистър Бродриб работеха съответно в една петролна фирма и в държавната администрация, а потомството на мистър Шустър създаваше обичайните проблеми на ръководствата на различни университети. Той попита: