— Ти какво мислиш за всичко това, Бродриб?
— Нищо определено — отговори Бродриб. — Просто се чудя дали смъртта на тази жена има нещо общо.
— Как така?
— Ами, как да ти кажа… Тези камъни, които падат по склоновете и убиват хора… Това невинаги е естествено… Доколкото знам, камъните обикновено стоят по местата си.
ГЛАВА 15
Верити
— Верити — каза мис Марпъл.
Елизабет Маргарет Темпъл беше умряла предишната вечер. Смъртта й бе спокойна. Мис Марпъл отново седеше сред овехтялата мебелировка на гостната на старата господарска къща и беше сменила розовата бебешка дрешка, която плетеше с червен шал. Този символ на траур съответстваше на ранновикторианските й разбирания за тактичност пред лицето на трагедията.
На следващия ден трябваше да се състои предварителното следствие. Викарият беше уведомен и се бе съгласил да проведе кратка църковна служба веднага щом стане възможно. Погребалните агенти с подходящо за целта облекло и тъжни лица поеха нещата в свои ръце, координирайки действията си с полицията. Предварителното следствие трябваше да започне в единадесет часа на следващата сутрин. Хората от автобуса се бяха съгласили да вземат участие, а някои от тях решиха да останат и за църковната служба.
Мисис Глин отново дойде в хотела и предложи на мис Марпъл да остане в дома им, докато групата им не замине окончателно.
— Така ще се отървете от репортерите — каза тя. Мис Марпъл благодари топло на трите сестри и се съгласи.
Екскурзията щеше да продължи след църковната служба с престой в Бедстоун на около тридесет и пет мили, където имаше хубав хотел, в който трябваше да спрат по програма. След това щеше да следва първоначалният маршрут.
Както мис Марпъл бе предположила, някои хора нямаше да продължат с групата, а щяха да се приберат у дома или да заминат за други места. Би могло да се каже по нещо в полза и на двете възможни решения — да изоставиш това пътуване, което несъмнено щеше да е изпълнено с болезнени спомени, или да продължиш предварително платената екскурзия, прекъсната временно заради една неприятна злополука, каквато може да се случи винаги. „Много — мислеше мис Марпъл — ще зависи от изхода на предварителното следствие.“
След като размени с домакините си обичайните за подобни случаи забележки, мис Марпъл седна с плетката си в ръце и се замисли за следващите си ходове. И така, докато ръцете й бяха заети, тя произнесе думата „Верити“. Пусна я така, както човек пуска камък в езеро, за да види какъв ще е резултатът. Дали щеше да означава нещо за домакините й? Може би да, може би не. Вечерта, когато се присъединеше към хората от групата за предварително уговорената вечеря в хотела, щеше да изпробва ефекта й и сред тях. „В края на краищата — мислеше мис Марпъл — това беше една от последните думи, произнесени от Елизабет Темпъл. И така (ръцете й продължаваха да плетат, защото тя нямаше нужда да гледа бримките, можеше спокойно да чете книга или да води разговор, докато пръстите й, леко изкривени от ревматизма, продължаваха да извършват добре познатите движения)… И така, Верити.“
Като камъкът в езерото. Може би щеше да предизвика вълнички, плисък, нещо друго? Или нищо? Би трябвало да има все някаква реакция. Не, не се бе заблудила. Макар че на лицето й не се появи нищо, острият поглед зад очилата следеше реакциите на трите жени едновременно — беше се научила да го прави много отдавна, когато в църквата или на някоя друга обществена проява в Сейнт Мери Мийд искаше да научи някоя интересна новина или клюка.
Мис Глин остави книгата, която четеше, и изгледа мис Марпъл с изненада. Беше изненадана, че чува думата от устата на мис Марпъл, а не че я чува изобщо.
Реакцията на Клотилд беше различна. Тя изправи рязко глава, наведе се малко напред и след това погледна не към мис Марпъл, а към прозореца. Стисна юмруци и остана напълно неподвижна. Мис Марпъл, макар и свела глава, давайки си вид, че вече не гледа, успя да забележи сълзите в очите й. Клотилд продължи да стои, без да помръдне, а сълзите се търкаляха по бузите й. Не направи опит да извади кърпичката си, не каза нищо. Мис Марпъл бе впечатлена от мъката, която изпитваше тази жена.
Реакцията на Антея също беше друга. Беше бърза, възбудена, почти радостна.
— Верити? Верити ли казахте? Познавахте ли я? Не знаех това! Верити Хънт ли имате предвид?
Лавиния Глин попита:
— Имате предвид името Верити, нали?
— Не познавам човек с такова име — каза мис Марпъл. — Но наистина имах предвид името Верити. Малко необичайно е, нали? Верити… — повтори тя замислено.
Тя изпусна кълбото червена прежда и се огледа малко смутено и със съжаление, като човек, който е допуснал сериозна грешка, но не е сигурен точно каква.