— С-съжалявам. Може би казах нещо, което не трябваше? Това е защото…
— Разбира се, че не — прекъсна я мисис Глин. — Просто за нас това име е свързано с някои неща.
— Дойде ми наум — каза мис Марпъл — единствено, защото мис Темпъл го спомена преди да умре. Ходих да я видя вчера следобед. Заведе ме професор Уонстед. Той смяташе, че може би ще успея да… не знам дали това е точната дума… да я стимулирам по някакъв начин. Тя бе изпаднала в кома и лекарите смятаха, че… не че бяхме близки приятелки с нея, но си приказвахме и често седяхме една до друга по време на екскурзията. Помислиха си, че може да има някаква полза, ако я посетя в болницата. Боя се, че нямаше; Никаква. Останах малко при нея и накрая тя каза няколко думи, но не можах да разбера нищо. Най-после, когато вече трябваше да си тръгвам, тя отвори очи и ме погледна… Не знам дали не ме взе за някой друг… Каза „Верити“. Това се е врязало в паметта ми… Особено след като мис Темпъл умря същата вечер… Може би е имала предвид нещо… Но, разбира се, може да е имала предвид и „истина“. Нали това означава „Верити“?
Тя погледна Клотилд, после Лавиния и най-накрая Антея.
— Това е името на едно момиче, което познавахме — каза Лавиния Глин. — Затова реагирахме така.
— И заради ужасния начин, по който умря — допълни Антея.
— Няма нужда да навлизаме в тези подробности, Антея! — прекъсна я Клотилд с дълбокия си глас.
— Но в края на краищата всички знаят за нея — възпротиви се Антея и погледна мис Марпъл. — Помислих си, че я познавате, защото познавате и мистър Рафиъл. Той ни писа за вас, значи не може да не сте се познавали. Реших… че може да е споменавал всичко това пред вас…
— Съжалявам — отговори мис Марпъл, — но не мога да разбера за какво става дума.
— Намериха трупа й в някаква канавка.
„Ако Антея се разприказва — помисли си мис Марпъл, — нищо не може да я спре.“ Но забеляза, че неконтролираните й приказки още повече увеличават напрежението на Клотилд. Сега тя бе извадила кърпата си — незабелязано, тихо. Избърса сълзите си и седна вдървено с изправен гръб. Очите й бяха дълбоки и тъжни.
— Верити — каза тя — беше едно момиче, което много обичахме. Живя при нас известно време. Бях много привързана към нея…
— И тя към теб — каза Лавиния.
— Родителите й бяха мои приятели — продължи Клотилд. Умряха при самолетна катастрофа.
— Учеше във „Фалоуфийлд“ — обясни Лавиния. — Предполагам, че заради това мис Темпъл си е спомнила за нея.
— О, да. Разбирам — каза мис Марпъл. — Училището, в което мис Темпъл е била директорка, нали? Естествено, чувала съм за „Фалоуфийлд“. Много добро училище, нали?
— Да — отговори Клотилд. — Верити учеше там. След като родителите й умряха, тя дойде при нас, докато реши какво смята да прави в бъдеще. Беше на осемнадесет или деветнадесет. Много мило, обичливо момиче. Искаше да изкара курсове за медицинска сестра, но беше много умна и мис Темпъл настояваше да продължи да учи в някой университет. И тя реши да учи… Тогава се случи онова ужасно нещо…
Тя извърна лице встрани.
— Аз… Имате ли нещо против да не говорим повече за това сега?
— Разбира се, че нямам — отговори мис Марпъл. — Съжалявам, че ви припомних тази трагедия. Не знаех… не бях чувала… Помислих си… искам да кажа… Говореше все по-несвързано.
Тази вечер чу още някои неща. Мис Глин дойде при нея в стаята й, когато се преобличаше, за да отиде при другиае в хотела.
— Реших, че трябва да дойда и да ви обясня… — каза тя. — Да ви обясня за Верити Хънт. Разбира се, вие нямаше как да знаете, че сестра ми Клотилд много я обичаше и че понесе смъртта й много тежко. Никога не споменаваме това име пред нея, но… мисля, че ще е по-лесно, ако ви разкажа за какво става дума… Ще ни разберете. Без да знаем, Верити се бе сприятелила с неподходящ… повече от неподходящ, както се оказа впоследствие, с опасен младеж, който вече бе извършвал престъпления. Веднъж, когато минаваше оттук, се отби на гости при нас. Познавахме баща му добре. — Тя замълча за миг. — По-добре е да ви кажа цялата истина, ако не я знаете… Струва ми се, че не я знаете. Това беше синът на мистър Рафиъл, Майкъл.
— О, Боже! — възкликна мис Марпъл. — Не, не… не мога да си спомня името му, но зная, че имаше син… и че не е имал много удовлетворително поведение.
— Това е меко казано. Винаги е създавал неприятности. Съден е веднъж или два пъти за различни престъпления. Веднъж за изнасилване на малолетна… Разбира се, според мен съдиите са много снизходителни към такива прояви. Предполагам, че не са желали да навредят на кариерата на един млад човек… И така, дадоха му условна присъда… не знам дали така се казваше, но беше нещо такова. Ако такъв младеж влезе в затвора още първия път, може би след това ще си помисли, преди отново да направи подобно нещо. Освен това беше и крадец. Фалшифицираше чекове… Определено си беше престъпник. С майка му бяхме приятелки. Може би тя имаше щастие, че умря твърде рано, за да не може да види как се развива синът й. Мистър Рафиъл направи всичко възможно, струва ми се. Опитваше се да му намери подходяща работа, плащаше глобите му, такива неща… Но колкото и да се мъчеше да покаже, че не обръща внимание, всичко това беше голям удар за него. Както би потвърдил всеки от нашето село, преди време ни заля вълна от убийства и насилие. Не само в селото. Понякога на двадесет, дори на петдесет мили оттук. Едно или две станаха съвсем далеч — на стотина мили, но полицията подозира, че са свързани с тукашните. Както и да е. Един ден Верити излезе, за да се види с някаква приятелка, и повече не се върна. Обадихме се в полицията. Започнаха да я издирват навсякъде наоколо, но не можаха да открият и следа от нея. Пуснахме обяви във вестника, полицията съобщи навсякъде, че я издирва, но най-накрая решиха, че е избягала с някой свой приятел. След това се разчу, че е била видяна с Майкъл Рафиъл. По онова време вече полицията го подозираше за някои престъпления, извършени в околността, но не разполагаше с никакви конкретни доказателства. Говореше се, че момиче, облечено като Верити, е било забелязано с младеж с външността на Майкъл в кола, която по описание приличала на неговата. Но нямаше никакви доказателства, докато не откриха трупа й шест месеца по-късно на тридесет мили оттук, в горист район, захвърлен в някаква канавка и покрит с камъни и пръст. Клотилд трябваше да отиде, за да го разпознае… наистина беше Верити. Удушена, с обезобразено лице. Клотилд не можа да преодолее удара напълно. Разпознала я по някои белези… по една бенка, по дрехите и съдържанието на чантата й. Мис Темпъл много обичаше Верити. Сигурно, затова си е спомнила за нея преди да умре.