— Да, в наше време обичат да носят ярки цветове, нали? — съгласи се мисис Мерипит. — Но не и джинси с ярки цветове. Харесват дори черни джинси. Черни или тъмносини. Но нагоре се обличат крещящо.
Мис Марпъл описа нужния пуловер на яркочервени и черни квадрати. В магазина имаше доста добър асортимент, но нищо такова не се виждаше, а изглежда и не бе получавано напоследък. Мис Марпъл видя какво имаше в наличност и се приготви да си върви, но преди това заговори за убийствата, извършени в околността.
— Накрая го хванаха — каза мисис Мерипит. — Приятно на вид момче, не бих и допуснала, че е способно на такива неща. От добро семейство, разбирате, нали? Учил в университет и всичко останало. Казват, че баща му бил много богат. Предполагам, че не е бил нормален. Не че го изпратиха в „Бродуей“ или както там се казваше мястото, но според мен трябва да е бил луд… Бил убил още пет или шест момичета, така говореха хората. Полицаите започнаха да разпитват един по един всички млади мъже наоколо. Задържаха Джефри Грант. В началото бяха доста сигурни, че е той. Винаги е бил малко чудат, още от малък. Закачал малките момиченца, когато ходел на училище, разбирате, нали? Давал им бонбони и ги карал да ходят с него по тъмните улички, за да гледат цветя и такива работи. Да, бяха почти сигурни, че е той. Но се оказа, че не е. Имаше и още един, Бърт Уилямс, но при два от случаите той не е бил тук. Имал е алиби, както казват, така че не може да е бил и той. И най-накрая хванаха този… вече не помня как се казваше. Люк… или Майк еди кой си. Много приятен на вид, както казах, но имал лошо досие. Крадял, фалшифицирал чекове и други подобни неща. И две дела за бащинство… Не, не точно това, но знаете какво става, когато момиче забременее. Осъждат бащата и го заставят да плаща. Преди това живял като съпруг с две момичета…
— А това момиче бременно ли е било?
— О, да. Било е. В началото, когато намериха трупа, всички мислехме, че е Нора Брод. Това е племенницата на мисис Брод, от мелницата. Непрекъснато ходеше с момчета, наистина! Тя също изчезна от къщи без следа. Никой не знаеше къде е, така че, когато намериха трупа, в началото всички смятаха, че е тя.
— Но не беше тя?
— Не. Беше съвсем друго момиче.
— А не откриха ли трупа на Нора Брод?
— Не. Предполагам, че някой ден ще открият и него, но смятат, че е бил хвърлен в реката. Обаче нищо не се знае, нали? Човек никога не знае какво може да открие, докато оре нивата си, нали? Веднъж ходих да видя онова съкровище… В Лутън Лу ли беше? Нещо такова. Някъде в Източна Англия. Намерили го в една изорана нива. Красота! Златни кораби като на викингите, огромни златни подноси… Човек никога не знае… Можеш да откриеш злато, можеш да откриеш и труп… Можеш да откриеш злато, заровено преди сто години, или труп, заровен преди три-четири години, като Мери Лукас, която изчезна преди четири години. Намерили са я някъде близо до Рейгейт, казват. Ох, какви неща! Колко тъжно нещо е животът! Човек никога не знае какво го чака!
— Тук е живяло още едно момиче, което е било убито, нали? — попита мис Марпъл.
— Имате предвид онова, което взеха за Нора Брод, но не беше? Да. Вече забравих как се казваше. Беше малко необичайно име… означаваше нещо… Било е много популярно по времето на кралица Виктория, но вече не чак толкова. Живееше в Господарската къща. Известно време преди това беше загубило родителите си.
— Умрели са при някаква катастрофа, нали?
— Точно така. При самолетна катастрофа. Отивали са в Испания или Италия, не знам точно.
— И казвате, че момичето дошло да живее тук? Роднини ли е имало?
— Не знам дали са роднини, но мисис Глин, така се казва сега, е била голяма приятелка с майка й. Мисис Глин, разбира се, вече беше женена и живееше в чужбина, но сестра й, мис Клотилд… най-голямата сестра, чернокосата… тя беше много привързана към това момиче. Води я в чужбина… в Италия или Франция и другаде… Беше я научила да пише на машина, малко стенография… Уроци по рисуване… Мис Клотилд е много артистична. О, много обичаше това момиче. Когато то изчезна, тя много се разстрои. За разлика от мис Антея…
— Мис Антея е най-малката сестра, нали? — попита мис Марпъл.
— Да. Не е съвсем с всичкия си, както говорят хората. Умът й е размътен, ще знаете. Понякога може да я видите да си приказва сама и да клати глава по много странен начин. Не знам. Какво ли не можеш да чуеш на село! Дядо им, който живееше тук, също беше малко особен. Упражняваше се да стреля с револвера си в градината. Без някаква причина, доколкото мога да съдя. Гордеел се с точността си, така разправяше.