— Ви не се движехте с останалите от групата, така ли?
— Не. Бях се отклонила от пътеката и се движех малко по-нагоре по склона.
— И не бяхте сама?
— Не: Бях с Емлин Прайс.
— И с вас нямаше никой друг?
— Нямаше. Разговаряхме и гледахме цветята. Сториха ми се доста редки видове. Емлин се интересува от ботаника.
— Можехте ли да виждате останалите хора от групата?
— Не през цялото време. Те се изкачваха по главната пътека долу…
— Видяхте мис Темпъл?
— Да, струва ми се. Тя вървеше малко преди другите. След което се скри зад един завой, където не можехме да я виждаме, защото склонът я скриваше.
— Видяхте ли дали на склона над вас има някой?
— Да, имаше човек. Горе при скалите. На върха има много скали.
— Да — каза доктор Стоукс. — Зная кое място имате предвид. Там има големи гранитни скали. Хората понякога ги наричат „Овните“. „Сивите овни“.
— Предполагам, че отдалеч приличат на овни. Но ние бяхме близо до тях.
— И видяхте, че горе има човек?
— Да. При скалите имаше човек, който се бе опрял на една от тях.
— Смятате ли, че е искал да я бутне?
— Да. Помислих си това, и се зачудих защо му е да го прави. Скалата беше близо до ръба. Повечето бяха толкова големи и тежки, че ми се стори невъзможно да бъдат помръднати, но тази, която се мъчеше да бутне той или тя, не беше здраво закрепена и се клатеше.
— В началото казахте, че е „той“, а сега казвате „той или тя“. Мъж или жена беше според вас?
— Помислих си… помислих си, че е мъж… но по-късно, тогава не се замислих. Беше облечен, или облечена с пуловер и панталони… Мъжки пуловер с поло яка.
— Можете ли да кажете какъв беше цветът на този пуловер?
— Да. Беше на яркочервени и черни квадрати. На главата носеше барета, а отдолу имаше доста дълга коса… По-скоро женска, но не е изключено да е бил и мъж.
— Разбира се, че не е — отбеляза доктор Стоукс сухо. — В наши дни никак не е лесно да отличиш мъж от жена само по дължината на косата. Какво се случи след това?
— Камъкът започна да се търкаля. Премина ръба и започна да набира скорост надолу по склона. Казах на Емлин, че ще стигне чак до подножието. След това чухме силен удар. Стори ми се, че чувам и човешки вик, но може и да съм си го въобразила.
— И след това?
— Изтичахме малко напред, за да можем да видим какво е станало долу.
— И какво видяхте?
— Видяхме, че камъкът е спрял на пътеката и край него има паднала човешка фигура. Нататък тичаха хора.
— Мис Темпъл ли е извикала според вас?
— Трябва да е била тя. Все пак, не е изключено да е извикал и някой от хората, които тичаха по пътеката. Наистина гледката беше ужасна… Ужасна!
— Да, сигурен съм, че е било така. Какво стана с фигурата, която сте забелязали на върха? Тя още ли стоеше горе след това?
— Не зная. Изобщо не погледнах нагоре. Гледах надолу към пострадалата и тичах натам, за да видя дали не може да се направи нещо. По-късно погледнах, но не видях никого. Само камъните. Сред тях много лесно би могъл да се скрие човек.
— Мислите ли, че това може да е бил човек от вашата група?
— Не. Сигурна съм, че не е бил никой от нас. Бих познала по дрехите… Никой от нас няма такъв пуловер на червени и черни квадрати.
— Благодаря ви, мис Крофърд.
След това призоваха Емлин Прайс. Думите му напълно потвърдиха казаното от Джоана.
Останалите показания не бяха съществени.
Заключението на доктор Стоукс бе, че няма достатъчно доказателства, за да се определи дали мис Темпъл е била убита или не, и отложи предварителното следствие за след две седмици.
ГЛАВА 17
Мис Марпъл прави посещение
Когато излязоха от залата и се запътиха към хотела, никой не говореше. Професор Уонстед крачеше до мис Марпъл и тъй като тя не можеше да върви много бързо, двамата изостанаха малко от останалите.
— Какво ще стане сега? — попита мис Марпъл.
— Какво имате предвид? Като правна процедура или с нас?
— Предполагам, че и двете т — каза мис Марпъл, — защото едното със сигурност ще повлияе на другото.
— Предполагам, че полицията ще трябва да събере още факти, произтичащи от показанията на тези двама млади хора.
— Да.
— Ще е необходимо да се проведе допълнително разследване. Нямаше как да не се отложи предварителното следствие. Едва ли би могло да се очаква, че ще се приеме версията за нещастен случай.
— Да, така е — съгласи се мис Марпъл. — Какво мислите за показанията им?
Професор Уонстед я погледна изпитателно изпод рунтавите си вежди.
— А вие, мис Марпъл? Имате ли някакво обяснение по въпроса? — тонът му беше многозначителен. — Разбира се, ние знаехме още преди това какви показания ще дадат те.