— Припомням си какво ми казахте.
— Може би сте доловили аромата на злото?
— Наистина — отговори мис Марпъл — в атмосферата наоколо витае нещо нередно, но ми е трудно да разбера точно какво го е породило.
— Но все пак усещате, че нещо не е наред, нали?
— О, да. Много отчетливо.
— Особено след смъртта на мис Темпъл, която разбира се не беше случайност независимо какво си мисли мисис Сандборн.
— Не — отговори мис Марпъл. — Не беше случайност. Струва ми се, че не ви казах, но веднъж, когато разговаряхме, мис Темпъл каза, че е тръгнала на поклонение.
— Интересно — каза професор Уонстед. — Да, много интересно. А не ви ли каза какво точно е това поклонение… къде, при кого?
— Не — отговори мис Марпъл. — Може би щеше да ми каже, ако беше живяла малко повече, ако не беше толкова слаба. За нещастие обаче смъртта настъпи прекалено рано.
— Значи не знаете нищо повече по въпроса.
— Не знам. Знам само, че някакъв злокобен план е сложил кран на поклонението й. Някой е искал да й попречи да отиде там, където е била тръгнала, да й попречи да се срещне с този, с когото е искала. Можем единствено да се надяваме, че Провидението ще хвърли повече светлина върху всичко това.
— Затова ли смятате да останете тук?
— Не само заради това — отговори мис Марпъл. — искам да науча някои неща за момичето, на име Нора Брод.
— Нора Брод… — повтори професорът озадачен.
— Другото момиче, което е изчезнало горе-долу по същото време, когато е изчезнала и Верити Хънт. Нали помните, че ми споменахте за нея? Момичето, което е имало много приятели и което, както разбрах, винаги е било готово да има приятели. Глупаво момиче, но очевидно привлекателно за мъжете. Струва ми се — добави мис Марпъл, — че ще е полезно да науча малко повече за него.
— Постъпете както желаете, мис Марпъл — каза професор Уонстед.
Църковната служба се състоя на следващата сутрин. Присъстваха всички хора от групата. Мис Марпъл се огледа. Бяха дошли и някои от местните хора. Мисис Глин и мис Клотилд също бяха там. Най-младата, Антея, я нямаше. „Има и няколко души от селото — помисли си мис Марпъл. — Едва ли са познавали мис Темпъл, но изпитват някакво нездраво любопитство към смъртта й, за която вече се говори, че е причинена от «мръсна игра».“ Присъстваше и един възрастен свещеник — с гети, прехвърлил седемдесетте, широкоплещест старец с благородна бяла коса. Беше малко нестабилен и му беше еднакво трудно както да ходи, така и да коленичи. Лицето му беше фино и мис Марпъл се зачуди кой ли е той. „Може би — мислеше тя — това е някой стар приятел на мис Темпъл, дошъл отдалеч, за да присъства на службата в нейна памет?“
Когато излязоха от църквата, мис Марпъл размени няколко думи с хората от групата. Вече знаеше какви са плановете на всеки. Семейство Бътлър щеше да се върне в Лондон.
— Казах на Хенри, че просто не мога да продължа — заяви мисис Бътлър. — Знаете ли, имам чувството, че всеки момент иззад някой ъгъл може да изскочи някой, който да стреля по нас или да хвърли камък… Някой, който ни има зъб…
— Скъпа, не позволявай на въображението Си да стига толкова далеч — прекъсна я мистър Бътлър!
— В днешно време човек въобще не може да е сигурен — каза мисис Бътлър. — С всичките тези отвличания и престъпления не се чувствам в безопасност където и да било…
Мис Лъмли и мис Бентъм смятаха да продължат с групата, тъй като не изпитваха безпокойство.
— Платихме много пари за екскурзията и не си струва да пропуснем каквото и да било заради този тъжен инцидент. Снощи се обадихме на съседа и той ще се погрижи за котката, така че няма за какво да се безпокоим.
За тях двете това щеше да си остане нещастен случай — може би бяха решили, че така им е по-удобно.
Мисис Райзли-Портър също щеше да продължи с групата. Полковник Уокър и жена му бяха решили, че нищо на света не би могло да им попречи да разгледат една особено добра колекция от редки цветя в градината, която трябваше да посетят вдругиден. Архитектът Джеймсън също се бе поддал на желанието си да разгледа някои интересни за него сгради. Мистър Каспар каза, че ще си замине с влака. Мис Кук и мис Бароу изглежда се колебаеха.
— Тук има много приятни места за разходка — каза мис Кук. — Мисля, че няма да е зле да останем още няколко дни в този хотел… Вие нали ще останете, мис Марпъл?
— Да, струва ми се — отговори мис Марпъл. — Мисля, че не мога да се меря с младите но издръжливост и ще е добре да си почина ден-два след всичко, което се случи.
След като малката група се разпръсна, мис Марпъл тихомълком се запъти към целта си. От чантата си тя извади един лист от бележник, на който беше записала два адреса. Първият, на някоя си мис Блакит, се намираше недалеч, на улицата, която се спускаше към долината. Къщата беше малка и спретната и имаше хубава градина. Отвори й дребна жена.