Той я погледна угрижено.
— Да — отговори мис Марпъл. — Аз самата се изненадах, когато ме повикаха.
— Приятелки ли бяхте?
— Не — каза тя. — Запознахме се по време на екскурзията. Затова именно се изненадах. Разговаряхме за разни неща, понякога сядахме една до друга в автобуса, общо взето, сприятелихме се. Но въпреки това се изненадах, когато научих, че е искала да се види именно с мен, когато беше толкова зле.
— Да, да. Разбирам изненадата ви. Както казах, тя беше стара моя приятелка. Всъщност, беше тръгнала при мен, трябваше да се видим. Живея във Филминстър, където групата ви трябваше да се отбие вдругиден. Бяхме се уговорили да се видим тогава. Тя искаше да говорим за някои неща, за които смяташе, че бих могъл да й помогна.
— Разбирам — каза мис Марпъл. — Мога ли да ви задам един въпрос? Надявам се да не е много неделикатен.
— Естествено, мис Марпъл: Можете да ме питате, каквото пожелаете.
— Едно от нещата, които ми каза мис Темпъл, беше, че е тръгнала на тази екскурзия не само за да разглежда исторически постройки и красиви градини. Използва една доста необикновена дума. Каза, че е тръгнала на „поклонение“.
— Така ли? — попита архидякон Брейбзън. — Наистина ли каза това? Колко интересно! Интересно и може би не е случайно.
— Моят въпрос е, мислите ли, че поклонението, за което говореше, се отнася за посещението й при вас?
— Сигурно е било така — отговори архидяконът. — Мисля, че да.
— Освен това в разговорите ни стана дума за едно младо момиче. Момиче на име Верити.
— А, да. Верити Хънт.
— Не знаех фамилното й име. Мис Темпъл я наричаше само Верити.
— Верити Хънт е мъртва — каза архидяконът. — Умря преди доста време. Знаехте ли?
— Да — отговори мис Марпъл. — Знаех го. С мис Темпъл разговаряхме и за това. Тя ми каза нещо, което беше неизвестно за мен…, че това момиче било сгодено за сина на мистър Рафиъл. Мистър Рафиъл между другото е, или по-скоро беше, мой приятел. Той плати разноските ми за тази екскурзия, защото беше много добър… Но ми се струва, че е възможно да е искал, да е желаел да се срещна с мис Темпъл. Може би е мислел, че тя ще ми каже някои неща.
— Свързани с Верити?
— Да.
— Точно за това тя искаше да дойде при мен. За да научи някои факти.
— Искала е да научи — каза мис Марпъл — защо Верити е развалила годежа си със сина на мистър Рафиъл.
— Верити не е разваляла годежа си. Напълно сигурен съм в това.
— Но мис Темпъл не е знаела, така ли?
— Не знаеше. Мисля, че беше изумена и огорчена от случилото се, така че искаше да разбере защо тази сватба не се състоя.
— А защо не се е състояла? — попита мис Марпъл. — Моля ви, не си мислете, че проявявам излишно любопитство. Не любопитството ме кара да правя всичко това. Аз съм тръгнала… не, не бих казала на поклонение, а за да изпълня една мисия. И също така искам да знам защо Верити Хънт и Майкъл Рафиъл не са се оженили.
Архидяконът я изгледа изпитателно.
— Виждам, че и вие имате нещо общо с цялата тази работа — каза той. — Разбирам това.
— С цялата тази работа ме свързва предсмъртното желание на мистър Рафиъл. Той ме помоли да направя това.
— Нямам причина да не ви разкажа всичко, което зная — каза архидяконът замислено. — Интересува ви какво би ме попитала мис Темпъл, но това е нещо, което не зная. Мис Марпъл, тези двама млади хора имаха намерение да се оженят. Бяха организирали сватбата си. Аз трябваше да сключа брака им. Доколкото разбрах, той е трябвало да бъде запазен в тайна. Познавах и двамата млади, познавах това мило дете Верити от много отдавна. Дадох й първо причастие, някога провеждах службите в Лент за Великден и по други поводи, също и в училището на Елизабет Темпъл. Беше много добро училище. Тя също беше много добра жена. Чудесен педагог с усет към способностите на възпитаничките си… Знаеше за всяка една от тях на какво е способна, кое най-много й се отдава и всичко останало. Насърчаваше момичетата да си избират подходяща за тях професия и не настояваше да се занимават с неща, които не са за тях. Беше голяма жена и скъпа моя приятелка. Верити беше едно от най-красивите деца или по-скоро момичета, които някога съм виждал. Беше красива по душа и сърце, не само на външен вид. Сполетя я истинското нещастие да загуби родителите си преди да е съзряла истински. И двамата умряха при катастрофа с някакъв чартърен самолет, когато отиваха в Италия, за да прекарат отпуската си. Когато завърши училище, Верити отиде да живее при мис Клотилд Брадбъри-Скот, която, предполагам познавате. Живее тук. Тя беше близка приятелка с майката на Верити и имаше две сестри, но тогава едната беше омъжена и живееше в чужбина. Клотилд, най-възрастната от тях, се привърза много към Верити. Правеше всичко възможно, за да й осигури щастлив живот. Заведе я в чужбина веднъж или два пъти, изпрати я на уроци по рисуване в Италия, обичаше я и се грижеше за нея всячески. Верити също я заобича може би така, както бе обичала майка си. Разчиташе на Клотилд. Самата Клотилд беше образована и много умна жена. Не е настоявала Верити да учи в университета, но доколкото разбрах, това е било защото самата Верити не е искала. Предпочитала е да учи живопис и музика, такива неща. Живяла е тук при сестрите и според мен се е чувствала щастлива. Поне видът й винаги беше щастлив. Естествено, след като дойде тук, аз повече не я виждах, защото Филминстър — там е катедралата в която служех, — е на шестдесет мили оттук. Изпращах й картички за Коледа и другите празници, тя също не ме забравяше. Не я бях виждал до деня, когато неочаквано се появи при мен — много красива и напълно пораснала млада жена, заедно с един приятен младеж, който също се оказа мой познат. Беше Майкъл, синът на мистър Рафиъл. Дойдоха при мен, защото се обичаха и искаха да се оженят.