— Вие съгласихте ли се да ги ожените?
— Да, съгласих се. Може би мислите, че не е трябвало да се съгласявам. Беше очевидно, че са дошли при мен тайно. Не бих се изненадал, ако Клотилд Брадбъри-Скот се е опитвала да попречи на връзката им. И би имала право да направи това. Да си призная, Майкъл Рафиъл не беше младеж, когото човек би искал да види женен за дъщеря си или за някоя своя близка. Тя всъщност беше твърде млада, за да може да вземе правилното решение, а Майкъл още от най-ранна възраст създаваше проблеми. Бяха го съдили в съда за малолетни престъпници, дружеше с лоши приятели, участваше в разни банди, беше обирал жилища, телефонни автомати… По онова време вече имаше солиден опит с момичетата, дори срещу него бяха повдигнати искове за издръжка, която трябваше да плаща. Наистина постъпваше лошо с момичетата и иначе също не беше цвете за мирисане, но пък беше привлекателен и същите тези момичета тичаха след него и постъпваха наистина глупаво. Беше излежал в затвора две кратки присъди. Честно казано, той си беше престъпник. Бях се запознал с баща му, макар че не го познавах добре и мисля, че той правеше всичко, което беше по силите му, за да помогне на сина си, тоест всичко, което би могъл да направи човек с неговия характер. Винаги го е спасявал, намирал му е подходяща работа… Плащал е дълговете му и щетите, причинени от него. Правел е всичко това. Не зная защо…
— Но ви се струва, че би могъл да направи повече, нали?
— Не — отговори архидяконът. — Аз съм на възраст, на която съм се убедил, че човек трябва да приема околните такива, каквито са, и да разбере, че имат, нека използвам съвременните термини, генетично определен характер, който не може да се промени. Не мисля, че мистър Рафиъл е обичал много сина си когато и да било. По-точно ще бъде ако кажа, че е бил привързан към него в границите на разумното. Но не му е дал никаква обич. Не зная, дали Майкъл щеше да е друг, ако беше получил обич от баща си. Може би щеше. Но такова, каквото беше, положението бе много тъжно. Момчето не беше никак глупаво. Имаше интелект, дарби. Ако искаше и бе положил нужните усилия, можеше да постигне много. Но нека си го кажем направо — той по природа си беше престъпник. Имаше и някои ценни качества… Отлично чувство за хумор, в някои отношения беше много щедър и мил. Винаги би се притекъл на помощ на приятеля си, за да го избави от беда. От друга страна, към приятелките си се отнасяше лошо, навличаше им неприятности, както казват хората, после повече или по-малко ги зарязваше и тръгваше с някоя друга. И така, при мен дойдоха тези двама млади хора и аз се съгласих да ги оженя. Предупредих Верити съвсем откровено за какъв човек смята да се омъжи. Открих, че той не се е опитал да я измами по какъвто и да било начин. Беше й казал, че винаги е имал неприятности с полицията и какви ли още не. Беше й казал, че смята след като се ожени да обърне нова страница. Щял да се промени изцяло. Казах й, че това е невъзможно, че никога няма да се промени. Може и намеренията му да са били искрени. Мисля, че Верити си даваше сметка за това не по-зле от мен. Призна, че го знае.
Каза ми: „Зная що за човек е Майк. Зная, че може би винаги ще остане такъв, но въпреки това го обичам. Може да успея да му помогна, може и да не успея. Но реших да поема риска.“ И ще ви кажа, мис Марпъл, едва ли някой знае това по-добре от мен, защото съм оженил много млади хора и съм виждал как някои от тях, съвсем обещаващи двойки, достигат до мъка и нещастие, и как други, за които изобщо не очакваш, започват да живеят добре помежду си… Мога да доловя… мога да разбера, кога двама млади наистина се обичат. Не, нямам предвид сексуалното привличане. Напоследък твърде много се говори за секса, обръща му се прекалено голямо внимание. Не искам да кажа, че в него има нещо лошо… Той просто не може да заеме мястото на любовта… той е неразделна част от нея, но не може да я замени успешно. Любовта е като думите от брачната клетва… „В добро и в лошо, в бедност и в богатство, в болест и здраве.“ Ето това трябва да приемеш, ако обичаш и желаеш да се ожениш. Тези двама младежи се обичаха. И бяха готови да се обичат, докато смъртта ги раздели. И тук — добави архидяконът — историята свършва. Не мога да продължа разказа си, защото не зная какво се е случило по-нататък. Зная само, че се съгласих да направя каквото искаха от мен и подготвих всичко необходимо. Уговорихме се за деня, часа и за мястото. Може би вината ми е, че се съгласих да стане тайно.