— О! Много мило от ваша страна — отговори мис Марпъл. — Наистина много мило, но не съм сигурна… искам да кажа… трябваше да стоя при вас само два дни… И ако не се беше случила тази ужасна трагедия, щях да продължа с автобуса… След тези два дни, искам да кажа. Наистина ми се стори, че не съм в състояние да продължа… Реших, че се нуждая поне от един ден почивка.
— Но ако дойдете при нас, ще бъде много по-добре. Ще се постараем да се чувствате колкото се може по-удобно.
— О, не се съмнявам в това — каза мис Марпъл. — В дома ви се чувствах много добре. Да, наистина се чувствах добре. Толкова приятна къща… И толкова хубави неща имате в нея… Сервизите ви, мебелите ви… Колко по-приятно е човек да живее в дом, а не в хотел…
— Тогава елате с мен още сега. Да, наистина трябва да дойдете. Мога да отида да прибера багажа ви.
— О, много мило, но мога да се справя и сама.
— Тогава ще дойда да ви помогна.
— Много ви благодаря — каза мис Марпъл.
Те се качиха до стаята, където Антея доста небрежно започна да хвърля нещата й в куфара. Мис Марпъл, свикнала да сгъва внимателно дрехите си, трябваше да прехапе устни, за да запази добродушния израз на лицето си. „Наистина — мислеше си тя, — тази жена не може да сгъне и една дреха както трябва!“
Антея повика един от портиерите на хотела, той взе куфара, след което тръгнаха заедно надолу по улицата към „Старата господарска къща“. Мис Марпъл му даде нужния бакшиш и без да престава да благодари и да изразява удоволствието си, се върна при сестрите.
„Трите сестри — мислеше тя. — Ето ни отново заедно.“ Тя седна във всекидневната и за миг затвори очи, дишайки доста учестено. Беше се задъхала. За нейната възраст това беше нормално, особено след като Антея и портиерът я бяха накарали да ходи доста бързо. Но всъщност докато очите й бяха затворени, тя се мъчеше да долови какви чувства събужда у нея завръщането й в този дом. Долавяше ли нещо зловещо? Не, не толкова зловещо, колкото тъжно и потискащо. Толкова силно, че чак я плашеше.
Тя отвори очи и погледна другите две жени в стаята. Мис Глин тъкмо бе дошла от кухнята с поднос с чай. Видът й беше както обикновено — спокоен, без някакви особено чувства или емоции. Може би пък беше прекалено спокойна? А може би се бе научила заради нелекия си живот да не показва нищо на околния свят, да пази чувствата си за себе си и да не допуска до тях външни хора.
След това погледна Клотилд. Тя отново й напомняше Клитемнестра, както и преди. Тя със сигурност не бе убила съпруга си, най-малкото, защото нямаше такъв, а изглеждаше много невероятно да е убила момичето, към което както казваха всички, е била силно привързана. Мис Марпъл беше съвсем сигурна, че това е било така. Спомняше си как сълзите бяха изпълнили очите й, когато стана дума за смъртта на Верити.
Ами Антея? Антея беше занесла онази картонена кутия в пощата. Антея беше дошла, за да я покани у дома им още веднъж. Антея… Антея я изпълваше със съмнения. Разсеяна?
Прекалено разсеяна за възрастта си. Погледът й шареше неспокойно и от време на време се спираше на събеседника й. Очите й сякаш виждаха неща, които другите хора не можеха да видят. „Уплашена е — мислеше мис Марпъл. — Уплашена е от нещо. От какво ли?“ Нима имаше някакво душевно заболяване? Може би се страхуваше да не бъде изпратена отново в някакво специално заведение, в което може би е прекарала част от живота си? Уплашена от двете си сестри, които може би смятаха, че би било неразумно да я оставят на свобода? Бяха ли те двете напълно спокойни за думите и действията на сестра си Антея?
Наистина в атмосферата на този дом имаше нещо особено. Мис Марпъл се зачуди какво ли правят мис Кук и мис Бароу. Дали наистина бяха отишли да разгледат онази църква, или всичко това бяха само приказки, безсмислени приказки? Странно. Странно, че бяха дошли до Сейнт Мери Мийд, за да могат да я разпознаят по-късно в автобуса, и че след това не искаха да признаят, че са се виждали.
Доста трудни за обяснение неща ставаха около нея. Мисис Глин изнесе подноса, Антея излезе навън в градината и мис Марпъл остана само с Клотилд.
— Струва ми се — заговори мис Марпъл, — че познавате архидякон Брейбзън?
— О, да — отговори Клотилд. — Вчера беше на църковната служба. Вие познавате ли го?
— Не — отговори мис Марпъл, — но той дойде в хотела и пожела да разговаря с мен. Разбрах, че е ходил до болницата, за да се поинтересува за състоянието на горката мис Темпъл. Попита ме дали случайно тя не ме е помолила да му предам нещо. Смятала да го посети по-късно. Аз му казах, че ходих при нея, за да видя дали не мога да й помогна някак, но не можеше да се направи нищо. Само седях до леглото й. Беше в безсъзнание. Не бих могла да й помогна с нищо.