— Каква суматоха! — каза Антея, когато двете жени най-накрая си отидоха.
— Някак си — каза мисис Глин, — не мога да не се съглася с Клотилд. Тези двете наистина ми се струват неистински, ако разбирате какво искам да кажа.
— Да — съгласи се мис Марпъл. — Аз също съм съгласна с вас. Не изглеждат много истински. Доста се чудих що за жени са. Чудих се защо са дошли на тази екскурзия и дали наистина тя им доставя удоволствие.
— И открихте ли отговорите на тези въпроси? — попита Клотилд.
— Мисля, че да — каза мис Марпъл. — Открих, отговорите на доста въпроси.
— Надявам се, че досега сте се чувствали добре с тази екскурзия? — продължи Клотилд.
— Все пак се радвам, че не продължих — отговори мис Марпъл. — Не мисля, че вече би ми доставяло удоволствие.
— Разбирам ви напълно.
Клотилд донесе чаша топло мляко от кухнята и придружи мис Марпъл до стаята й.
— Желаете ли да ви донеса още-нещо? — попита тя. — Каквото и да е?
— Не, благодаря — отговори мис Марпъл. — Нямам нужда от нищо. Няма нужда дори да разопаковам багажа си, защото съм отделила всичко необходимо в ръчната си чанта. Благодаря. Много мило от ваша страна, че ме поканихте отново да ви гостувам.
— Не бихме постъпили по друг начин, след като получихме писмото на мистър Рафиъл. Той беше много предвидлив човек.
— Да — съгласи се мис Марпъл. — Той беше от хората, които… които мислят за всичко. Имаше добър ум, бих казала.
— Нали беше забележителен финансист…
— Но той мислеше за много неща, не само за финанси — каза мис Марпъл. — Е, добре. Вече се чувствам уморена и ще си легна с удоволствие. Лека нощ, мис Брадбъри-Скот.
— Да ви донеса ли закуската в леглото? Ако предпочитате да не слизате долу?
— Не, не! В никакъв случай не искам да ви притеснявам. Ще сляза долу. Ще изпия чаша чай и ще отида отново да видя онези бели цветя върху останките от лятната градина, толкова са красиви!
— Лека нощ, мис Марпъл — каза Клотилд. — Приятни сънища.
II
Във вестибюла на къщата старият стенен часовник в подножието на стълбите удари два часа. Останалите часовници в къщата не отброиха ударите по същото време, а някои от тях и изобщо не ги отброиха. Да поддържаш толкова много часовници и всичките да се движат в синхрон никак не е лесна работа. В три часа отново се разнесе мекият звън на часовника на партера. През процепа на вратата се процеждаше лъч слаба светлина.
Мис Марпъл седна на леглото и сложи ръка върху електрическия ключ на лампата до себе си. Вратата се отвори много тихо. Сега лампата в коридора беше угасена, но тя чу как меките стъпки влизат в стаята й. Мис Марпъл запали лампата.
А, вие ли сте, мис Брадбъри-Скот — каза тя. — Случило ли се е нещо?
— О — отговори тя, — само дойдох да проверя дали нямате нужда от нещо.
Мис Марпъл я погледна. Клотилд беше с дълга червена роба. „Каква красива жена“ — помисли си мис Марпъл. Косата й очертаваше челото и й придаваше някакъв трагичен вид, вид на героиня от драма. Мис Марпъл отново си спомни гръцката пиеса. Клитемнестра.
— Сигурна ли сте, че нямате нужда от нищо?
— Не, благодаря. Наистина нямам — отговори мис Марпъл. — Боя се — добави тя, сякаш се оправдаваше, — че дори не изпих млякото ви.
— О, скъпа, а защо не го изпихте?
— Помислих си, че няма да ми се отрази добре.
Клотилд стоеше в долния край на леглото и я гледаше.
— Не е здравословно — добави мис Марпъл.
— Какво искате да кажете с това? — попита Клотилд. Гласът и стана рязък.
— Струва ми се, че знаете какво искам да кажа — отговори мис Марпъл. — И сте мислили за това през цялата вечер. Може би и преди това.
— Не зная за какво говорите.
— Така ли? — В гласа на мис Марпъл се появи насмешка.
— Млякото вече е изстинало. Ще отида да ви донеса топло.
Клотилд протегна ръка и взе чашата мляко от нощното шкафче.
— О, не си правете труд — каза мис Марпъл. — Дори и да ми донесете, няма да го изпия.
— Наистина не мога да разбера за какво става дума — каза Клотилд, без да сваля поглед от нея. — Каква чудна жена сте вие, мис Марпъл! Що за човек сте? Защо говорите така? Коя сте вие?
Мис Марпъл свали розовия вълнен шал, с който бе увила главата си — подобен на онзи, който бе носила тогава на острова в Карибско море.
— Някои ме наричаха Немезида — каза тя.
— Немезида? Какво означава това?
— Струва ми се, че знаете — отговори мис Марпъл.
— Вие сте много образована жена. Понякога възмездието се бави дълго време, но винаги в края на краищата идва.
— Но какво говорите?
— Говоря за едно много хубаво момиче, което сте убили — обясни мис Марпъл.