— Моите желания са малко по-скромни — каза мис Марпъл замислено. — Яребица. Много трудно се намират яребици напоследък, а са и много скъпи. С удоволствие бих похапнала яребица. Не винаги мога да си купувам хубави шоколадови бонбони, например. Да отида на опера. Това означава кола, която да те откара до Ковънт Гардън и да те върне обратно, едно преспиване в хотел… Но стига съм бъбрила. Ще взема това писмо и ще помисля. Наистина, кое е накарало мистър Рафиъл… Не знаете ли защо е направил това предложение и защо е решил, че аз мога да помогна? Той е знаел, че откакто се видяхме за последен път преди повече от година, близо две години, аз бих могла да се състаря много и да не съм в състояние да използвам малката си дарба както по-рано. Поел е риск. Нима няма други хора, които да се заемат с такова разследване?
— Честно казано, има — отговори мистър Бродриб, — но той избра вас, мис Марпъл. Простете любопитството ми, но искам да знам имали ли сте нещо общо с престъпността… с разследването на престъпления?
— Не ако трябва да съм точна — отговори мис Марпъл. — Тоест, не като професионалист. Никога не съм работила в полицията или в съда, никога не съм имала нищо общо с никоя детективска агенция. За да ви обясня, мистър Бродриб, което смятам, че съм длъжна да направя и което трябваше да направи мистър Рафиъл, трябва да ви кажа, че докато бяхме на онзи остров в Карибско море аз и мистър Рафиъл се оказахме свързани с едно престъпление, което бе извършено там. Доста странно и озадачаващо убийство.
— И вие с мистър Рафиъл открихте убиеца?
— Не бих използвала точно тези думи — отговори мис Марпъл. — Мистър Рафиъл, благодарение на силната си личност, и аз, благодарение на това, че успях да забележа някои очевидни признаци, успяхме да предотвратим извършването на още едно убийство. Сама не бих могла да го направя, защото нямах нужната физическа сила. Мистър Рафиъл също не би могъл да се справи сам, защото бе прикован към инвалидния си стол. С една дума, действахме като съюзници.
— Искам да ви задам само още един въпрос, мис Марпъл. Думата Немезида говори ли ви нещо?
— Немезида — повтори мис Марпъл. Това не беше въпрос. — Да. Говори ми. Говореше и на мистър Рафиъл. Тогава я споменах и на него му стана много забавно, че я употребявам за себе си.
Не това бе очаквал да чуе мистър Бродриб. Той погледна мис Марпъл със същото изумление, с което някога я бе погледнал мистър Рафиъл в спалнята си. Приятна, интелигентна възрастна дама, но чак пък Немезида?
— И вие чувствате същото, сигурна съм — каза мис Марпъл и стана. — Ако научите още нещо, свързано с този въпрос, надявам се ще ме уведомите, мистър Бродриб. Струва ми се много странно, че няма нищо повече. Засега въобще не мога да разбера какво иска от мен мистър Рафиъл.
— Не познавате ли семейството му, приятелите му…
— Не, казах ви. Срещнахме се съвсем случайно в чужбина. Наложи се да се съюзим в разгадаването на една доста тайнствена история, това е всичко.
Мис Марпъл бе стигнала до вратата, когато се обърна и неочаквано попита:
— Той имаше секретарка, мисис Естер Уолтърс. Ще сметнете ли, че е нарушение на добрия тон, ако попитам дали мистър Рафиъл й е оставил в наследство петдесет хиляди лири?
— Завещанието му ще бъде публикувано в пресата — отговори мистър Бродриб. — Отговорът на въпроса ви е утвърдителен. Между другото, сега мисис Уолтърс се нарича мисис Андерсън. Омъжи се отново.
— Радвам се да го чуя. Тогава беше вдовица. Имаше дъщеря и беше добра секретарка, струва ми се. Разбираше мистър Рафиъл много добре. Приятна жена. Радвам се за нея.
Тази вечер мис Марпъл седна на стола с правата облегалка, протегна крака към камината, в която гореше малък огън заради внезапното застудяване, каквото както е известно, може да обхване Англия във всеки произволен момент, и извади писмото, което й бяха дали тази сутрин. Все още невярваща, тя го зачете, мърморейки думите под носа си, сякаш се мъчеше да ги наизусти:
Мис Марпъл Сейнт Мери Мийд.
Ще получите това писмо след смъртта ми с помощта на адвоката ми Джеймс Бродриб. Той се занимава с моите проблеми от личен характер, а не с деловите ми отношения. Това е един сериозен адвокат и на него може да се разчита, но както и за по-голямата част от човечеството, така и за него грехът на любопитството не е чужд. Не смятам да задоволя това любопитство. В някои отношения този въпрос трябва да си остане между нас двамата. Нашата кодова дума, уважаема моя, е „Немезида“. Предполагам, че все още помните при какви обстоятелства и по какъв повод за първи път я употребихте пред мен. В продължение на доста дългия си живот и докато се занимавах с бизнес, успях да науча едно нещо за хората, които бих искал да наема на работа — те трябва да имат талант. Талант за конкретната работа, която искам да им поверя. Не става дума за познания или за опит. Става дума именно за талант — за природна дарба в дадена област.