Мисля, че тогава започнах да се досещам — продължи мис Марпъл. — Убийствата бяха станали три. Чух всички разкази за сина на мистър Рафиъл, за малолетния престъпник, за бившия затворник и така нататък. Бях убедена, че той е всичко това, но по нищо не личеше, че той е убиец или е способен да извърши убийство. Всички факти говореха срещу него. Никой не се съмняваше нито за миг, че именно той е убил приятелката си, чието име научих тогава — Верити Хънт. А архидякон Брейбзън добави последната капка, така да се каже. Оказа се, че той познава тези двама млади хора. Бяха ходили при него, за да го молят да ги ожени, и той бе поел върху себе си отговорността да го направи. Смятал, че този брак не е разумен, но въпреки това е оправдан, защото двамата се обичали. Момичето обичало момчето, според него, истински. Смятал, че и момчето, въпреки цялата си лоша слава, също обичало момичето истински и имало искрено намерение да се поправи и да бъде добър съпруг. Архидяконът не бил оптимист. Струва ми се, че и за миг не се е заблуждавал, че бракът им може да бъде щастлив, но според него бил необходим. Необходим, защото ако човек обича истински, той е готов да плати цената за това, дори и ако тя е разочарование и нещастие. Но аз бях сигурна в едно. Това обезобразено лице не би могло да бъде дело на човек, който наистина е обичал момичето. Тук не ставаше дума за изнасилване — в това напълно вярвах на архидякона. И вече бях научила нещо друго… Нещо, което ми бе казано от Елизабет Темпъл. Че причина за смъртта на Верити Хънт е любовта — най-страшната дума на този свят.
Тогава всичко ми се изясни — продължи мис Марпъл.
— Всъщност, от известно време вече се досещах. Само някои подробности липсваха, но вече и те бяха налице. Те напълно подкрепяха думите на Елизабет Темпъл за смъртта на Верити. Най-напред тя каза: „Любов“. После: „Любовта е най-страшната дума на този свят“. Тогава всичко ми се изясни напълно. Огромната любов, която Клотилд е изпитвала към това момиче. Това, че Верити я е обожавала, че я е считала за всичко в живота си… Докато не са се събудили инстинктите й на нормална жена… Искала е да има любов. Искала е да бъде свободна да обича, да се омъжи, да има деца.
И се е появило момчето, което е можела да обича. Знаела е, че на него не може да се разчита, давала си е сметка, че е от онези, които наричат „непрокопсаници“… Но това — продължи мис Марпъл отново с нормалния си глас — не може да отблъсне едно младо момиче. Не. Младите момичета обичат непрокопсаниците. Винаги е било така. Винаги са се влюбвали именно в тях. И са съвсем убедени, че ще могат да ги променят. А приятните, мили, надеждни и достойни кандидати за съпрузи получават неизбежното: „Ще си останем приятели“. Поне по мое време беше така. Верити се е влюбила в Майкъл Рафиъл, той също се е влюбил в нея и е бил готов да обърне нова страница в живота си, да се ожени, да се поправи. Бил е убеден, че никога няма да поиска да погледне друго момиче. Не не мога да твърдя, че този брак би бил щастлив до гроб, но архидякон Брейбзън беше напълно убеден в едно — че любовта им е била истинска. И така, искали са да се оженят. Струва ми се, че Верити е писала на Елизабет Темпъл и й е разкрила плановете си. Желаели са сватбата им да остане в тайна, защото Верити е чувствала, че тя по същество е нейното бягство. Искала е да избяга от живота, който повече не е желаела да води, от една жена, която е обичала много, но не така, както е обичала Майкъл Рафиъл. И която не би й позволила да обича. Тя не би дала позволението си, би поставила пред двамата млади всички възможни пречки… И така, както и много други като тях, те са решили да избягат заедно. Не, не се е налагало да избягат наистина някъде далеч… Били са на възраст, на която съвсем законно са можели да сключат брак… И Верити се е обърнала към стария си приятел архидякон Брейбзън, този, който й е дал първо причастие, който й е бил истински приятел. И мястото, денят и часът на сватбата са били уговорени. Възможно е дори Верити да си е купила сватбената рокля… Трябвало е да се срещнат някъде, предполагам. Някъде, докъдето е трябвало да стигнат отделно. Майкъл Рафиъл се е явил на срещата, но Верити Хънт — не. Може би я е чакал. Чакал е и след това може би се е опитал да разбере защо не е дошла. Предполагам, че тогава са му дали бележка или писмо, може би дори с имитация на нейния почерк, в което се е казвало, че е променила решението си, че всичко е свършено и че тя заминава за някъде, докато го забрави. Не знам дали е имало такова нещо, но съм сигурна, че нито за миг той не е предполагал каква е истинската причина за отсъствието й. И през ум не му е минало, че тя е била убита — умишлено, жестоко, безумно. Клотилд не е искала да загуби съществото, което е обичала. Не е имала намерение да остави Верити да избяга, не е смятала да я пуска при младия човек, когото самата тя е ненавиждала и мразела. Искала е да запази Верити за себе си, на всяка цена. Но не можех да повярвам едно — че е удушила момичето и е обезобразила така жестоко лицето му. Не мисля, че би могла да направи такова нещо. Мисля, че тя е подредила тухлите от съборената зимна градина и е засипала купчината с пръст. Момичето вече е било изпило чашата… Вероятно свръхдоза от някакво приспивателно. Гръцка традиция. Една чаша с бучиниш… дори и да не е било това… И е погребала момичето в градината, затрупала е гроба с тухлите, с пръстта…