— Ти си роден сред Скритите? — повтори тя предпазливо. — Но Племето те е изискало заради потеклото на баща ти. Шизука се опита да ми го обясни…
— Когато дойде за първи път в къщата на Шигеру, Муто Кенджи ни разкри, че баща ми е бил Кикута, от Племето. За разлика от Шигеру обаче той не е знаел, че освен това баща ми е бил наполовина Отори — вече бях показал на Каеде документите, които го потвърждаваха. Бащата на Шигеру — Отори Шигемори — бе мой дядо.
— А майка ти? — попита тя тихо. — Ако смяташ, че можеш да ми кажеш…
— Майка ми бе една от Скритите. Аз бях отгледан сред тях. Семейството ми бе изклано в едно далечно селце — Мино, от хората на Ийда, които щяха да убият и мен, ако Шигеру не ме беше спасил — замълчах за миг и после изрекох онова, за което не бях допускал, че ще изплува дори в мислите ми. — Имах две сестри, малки момичета. Мисля, че и те са били убити. Бяха на девет и на седем години.
— Колко ужасно! — възкликна Каеде. — И мен вечно ме е страх за сестрите ми. Надявам се, че когато пристигнем в Маруяма, ще можем да пратим да ги доведат при нас. Дано засега да са в безопасност.
Останах безмълвен, замислен за Мино, където всички се бяхме чувствали тъй защитени.
— Колко странен е бил животът ти — продължи Каеде. — Когато те срещнах за първи път, почувствах, че криеш всичко. Наблюдавах те как си отиваш, сякаш потъваш в мрака на някакво тайно място. Исках да те последвам там. Исках да науча всичко за теб.
— Ще ти го разкажа, но нека сега да си легнем и да отдъхнем.
Каеде отгърна топлата завивка и двамата се сгушихме в постелята. Взех я в обятията си, разхлабвайки робите и на двамата, за да мога да чувствам кожата й до своята. Тя викна на Манами да угаси лампите. След миг стъпките на жената заглъхнаха, но мирисът на дим и масло продължаваше да се долавя в стаята.
Вече познавах всички звуци в обгърнатия от нощта храм; периодите на пълна тишина, нарушавани през равни интервали от тихите стъпки на множество нозе, когато монасите ставаха в мрака и отиваха да се молят, приглушеното припяване, внезапния звън на камбана. Тази вечер обаче повтарящият се хармоничен ритъм бе нарушен от шума на хора, които постоянно заминаваха или пристигаха. Бях неспокоен, чувствайки, че трябва да участвам в подготовката, и все пак не бързах да оставя Каеде.
— Какво означава да си един от Скритите?
— Бях отгледан и възпитан във вяра, която вече почти не изповядвам — щом изрекох това, тилът ми настръхна, сякаш бях пронизан от леден дъх. Беше ли истина, че доброволно се бях отказал от вярата на моето детство — онази, в името на която близките ми бяха предпочели да пожертват живота си, вместо да я отрекат?
— Говореше се, че Ийда наказал Шигеру, защото бил един от Скритите… и заради моята сродница — владетелката Маруяма — прошепна Каеде.
— Шигеру никога не ги е споменавал пред мен. Знаеше молитвите им и ги изрече, преди да умре, но последната дума преди смъртта му бе името на Просветления.
Дотогава почти не бях размишлявал върху този момент. Той бе изтрит от ужаса на последвалите събития, както и от съкрушителната ми скръб. Същия ден обаче на два пъти се бях сещал за него и внезапно свързах думите на пророчицата с онова, което ми бе казал Шигеру. „Всичко е едно“, бе рекла тя. Значи и Шигеру бе вярвал в същото. Отново долових странния й смях и ми се стори, че виждам как той ми се усмихва. Усещах, че внезапно ми се е разкрила някаква всеобхватна същност, нещо, което никога не бих могъл да изразя с думи. Сякаш сърцето ми, застинало в удивление, бе пропуснало един удар. В съзнанието ми, обгърнато от безмълвие, връхлетяха едновременно няколко образа — спокойствието на Шигеру миг преди смъртта му, състраданието на пророчицата, собственото ми усещане за чудо, очакването, с което живеех от първия ден на пристигането ми в Тераяма, перото с червените връхчета от свещената птица, което бях държал върху дланта си… Видях истината, която се криеше зад ученията и вярата, видях как човешкият стремеж замъглява чистотата на живота, осъзнах със съжаление как всички ние сме подвластни на желанието и затова сме уязвими пред смъртта — колкото воинът, толкова и низвергнатият, свещеникът, земеделецът и дори самият император. Как бих могъл да назова тази яснота? Рай? Бог? Съдба? Или с безчет имена, като имената на безбройните древни духове, за които хората вярвали, че обитават тази земя? Те всички бяха лица на безликото, израз на неизразимото, части от истина, но никога пълната истина.
— А господарката Маруяма? — попита Каеде, озадачена от дългото ми мълчание.