В далечината виеха кучета. Звучаха като собствената ми душа.
Араи пое с коня си по моста и спря на средата. Видя ме и свали шлема си. Беше подигравателен жест. Толкова бе уверен в собствената си сила, в победата.
— Благодаря ти, Отори — викна той. — Свърши добра работа. Сега ще се предадеш ли, или ще се бием?
— Може и да властваш над Трите провинции — викнах в отговор. — Но лъжата ти ще се помни дълго след смъртта ти — бях наясно, че ми предстои последната битка, и както знаех, че ще се случи, тя щеше да е срещу Араи. Просто не предполагах, че ще е толкова скоро.
— Няма да има оцелял, който да разкаже за нея — изсмя се той в отговор. — Защото сега възнамерявам да унищожа Отори веднъж завинаги.
Аз се приведох, грабнах Зенко и го издърпах на коня пред себе си. Извадих късия си меч и го опрях във врата му.
— Двамата ти синове са при мен. Ще ги обречеш ли на смърт? Кълна ти се, че ще убия Зенко сега, а веднага след него и Таку, преди да успееш да ме достигнеш. Отмени атаката си!
Изражението му се промени, лицето му пребледня. Таку стоеше неподвижен до Кенджи. Зенко също не помръдваше. Двете момчета бяха вперили поглед в баща си, когото не бяха виждали от години.
После чертите на Араи възвърнаха суровостта си и той се изсмя.
— Познавам те, Такео. Знам слабостта ти. Ти не си възпитан като воин; хайде да видим дали ще посмееш да убиеш едно дете.
Трябваше да реагирам незабавно и безмилостно, но не го сторих. Поколебах се. Араи се засмя отново.
— Пусни го! — извика той. — Зенко! Ела тук при мен!
Фумио извика с нисък и ясен глас:
— Такео, да го застрелям ли?
Не помня да съм отговорил. Не помня как съм пуснал Зенко. Чух глухия гърмеж от пушката и видях как Араи се сви на седлото, когато топчето го уцели, прониквайки в бронята над сърцето. Откъм мъжете около него се разнесе вик на ярост и ужас, конят му се вдигна на задните си крака и наоколо настъпи суматоха, Зенко изкрещя, но всички тези звуци бяха нищо в сравнение с рева, който ги последва, когато светът под нозете на коня ми се разцепи.
Кленовете на отсрещния бряг се издигнаха почти грациозно и се устремиха надолу по склона на хълма. Пътьом подбраха армията на Араи, оваляха ги в камъни и пръст и ги изтърколиха в реката.
Моят кон отстъпи назад ужасен, изправи се на задните си крака и избяга от моста, хвърляйки ме встрани на пътя. Когато станах задъхан, мостът стенеше с човешки глас. Изрева диво в неистовите си усилия да се задържи цял и после се разцепи, повличайки в реката всички, които стояха отгоре му. Сетне обезумя и самата река. От сливането нагоре по течението към нас потече жълто-кафява буйна вода. Заля брега от страната на града, помитайки безогледно лодки и живи същества, и се устреми към отсрещния бряг, където връхлетя върху остатъците от двете армии, като трошеше лодките, все едно бяха клечки за хранене, давеше хора и коне и отнасяше труповете им към морето.
Земята отново се разтресе неистово. Чух зад себе си грохота от рухващи къщи. Бях като зашеметен — всичко наоколо бе замъглено от облаци прах и приглушено, тъй че вече не можех да чувам далечни звуци. Осъзнах, че Кенджи е до мен, а Таку бе коленичил до брат си, който също бе паднал, когато конят ми се бе изправил на задните си крака. Видях Фумио, който вървеше към мен през мъглата, все още стискайки пушката.
Треперех, обладан от някаква смесица от чувства, близки до благоговение — съзнание за това, колко незначителни сме ние, човешките същества, когато се сблъскаме с великите сили на природата, съчетано с признателност към небето, към божествата, в които си мислех, че не вярвам, и които за пореден път бяха пощадили живота ми.
Моята последна битка бе започнала и приключила в един-единствен миг. Нямаше повече мисъл за сражение. Единствената ни грижа сега бе да спасим града от пожар.
Голяма част от постройките в района около крепостта изгоряха до основи. Самата крепост бе разрушена при един от последвалите по-слаби трусове, убивайки останалите там жени и деца. Изпитах облекчение, тъй като ми беше ясно, че не можех да ги оставя живи, но мисълта, че трябваше да дам заповед за убийството им, ме отвращаваше. Рьома също умря тогава, тъй като лодката му бе потопена от срутена зидария. Когато дни по-късно тялото му бе изхвърлено на брега, наредих да го погребат заедно с владетелите Отори в Дайшоин, като върху надгробния му камък бе изписано името на клана.