През следващите няколко дни почти не спях, нито ядях. С помощта на Мийоши и Кенджи организирах оцелелите да почистят отломките, да погребат мъртвите и да се погрижат за ранените. През дългите скръбни дни на работа, сътрудничество и печал разцеплението в клана постепенно бе преодоляно. Повечето хора възприеха земетресението като божие наказание за Араи заради предателството му. Небето явно ме покровителстваше, аз бях осиновеният син на Шигеру и негов племенник по кръв, притежавах меча му, имах неговите черти и бях отмъстил за гибелта му — кланът ме прие безрезервно като негов законен наследник. Не знаех какво бе положението в останалата част от Трите провинции; повечето области бяха разтърсени от земетресения, а нямахме никакви вести от останалите градове. Онова, което осъзнавах със сигурност, бе, че на собствените ми плещи лягаше огромната отговорност да възстановя мира и да предотвратя глада през наближаващата зима.
В нощта на земетресението не спах в къщата на Шигеру, не го сторих и през следващите дни. Нямах сили да я приближа, опасявайки се, че е разрушена. Нощувах заедно с Мийоши в онова, което бе останало от неговата къща. Но може би четири дни след земетресението Кенджи дойде при мен вечерта, след като се бях нахранил, и ми каза, че някой искал да ме види. Усмихваше се и за момент си помислих, че може да е Шизука с вест от Каеде.
Оказаха се прислужниците от къщата на Шигеру — Чийо и Харука. Изглеждаха изтощени и слаби и когато ме видяха, ме хвана страх, че Чийо ще умре от вълнение. И двете коленичиха в нозете ми, но аз ги накарах да станат и прегърнах Чийо, докато по лицето й се стичаха сълзи. Никой не можеше да отрони нито дума. Накрая Чийо каза:
— Елате си у дома, владетелю Такео. Къщата ви очаква.
— Оцеляла ли е?
— Градината е съсипана… реката я помете, но къщата не е много повредена. До утре ще я приготвим за вас.
— Ще дойда утре вечер — обещах.
— Ще дойдете ли и вие, господарю? — обърна се тя към Кенджи.
— Почти както в старите времена — усмихна се той, макар всички да знаехме, че повече никога нямаше да е същото.
На следния ден двамата с Кенджи взехме Таку и няколко стражи и поехме по познатата улица. Реших Зенко да не идва с нас. Обстоятелствата около смъртта на Араи бяха разстроили дълбоко по-големия му син. Бях загрижен за момчето, виждайки объркването и скръбта му, но нямах време да се занимавам с това. Подозирах, че според него баща му е бил убит подло и че вини мен за смъртта му. Може би дори ме осъждаше и презираше, че съм му пощадил живота. Аз самият не бях много сигурен как да се държа с него — като с наследника на могъщ военачалник или като със сина на човека, който ме бе предал. Реших, че за него е най-добре засега да стои далеч от мен, и се разпоредих да бъде пратен на служба в семейството на Ендо Чикара. Все още се надявах, че майка му — Шизука — е жива; когато се върнеше, щяхме да обсъдим бъдещето на сина й. За Таку нямах съмнения — щях да го задържа при себе си като първото от децата шпиони, които бях мечтал да обуча и да наема.
Районът около старата ми къща почти не бе засегнат от земетресението и в градините звънеше весела птича песен. Докато вървяхме, си мислех как преди време бях очаквал точния момент, за да чуя в къщата песента на реката и на света, и си спомних как за първи път бях видял Кенджи на ъгъла.
Сега песента бе различна; потокът бе задръстен, водопадът — пресъхнал, но реката все така се плискаше около пристана и край зида.
Харука бе успяла да намери последни диви цветя и няколко хризантеми, които да постави във ведра пред кухнята, както бе правила винаги, и острият им есенен аромат се смесваше с мириса на тиня и гнилоч откъм реката. Градината бе опустошена, всички риби бяха мъртви, но Чийо бе измила и лъснала славеевия под и когато стъпихме на него, той запя под нозете ни.
Стаите на долния етаж бяха повредени от водата и тинята и тя вече бе започнала да ги опразва и да ги застила с нови рогозки, но горното помещение бе непокътнато. Чийо го бе чистила и лъскала, докато бе придобило вида, който имаше по времето, когато го видях за първи път и когато се влюбих в къщата на Шигеру.
Възрастната жена се извини, че няма гореща вода за къпане, но ние се измихме със студена и тя успя да намери достатъчно храна за прилична трапеза, както и няколко стъкленици вино. Ядохме в стаята на горния етаж, както често правехме навремето, и Кенджи разсмя Таку, като му разказа за жалките ми усилия като ученик и за непростимото ми непокорство. Обзе ме почти непоносима смесица от тъга и радост; слушах и се усмихвах просълзен. Но въпреки скръбта си чувствах, че духът на Шигеру е намерил покой. Почти виждах призрака му в стаята — как седи и се усмихва заедно с нас. Убийците му бяха мъртви, а Джато си бе дошъл у дома.