Те се точеха на върволица край мен — онези, които бях убил, онези, които бяха умрели заради мен, онези, за които бях отмъстил — семейството ми в Мино, Скритите в Ямагата, Шигеру, Ичиро, хората, чийто живот бях отнел по заповед на Племето, Юки, Амано, Джиро, Джо-Ан.
Копнеех да оживеят отново, копнеех да ги видя и да чуя изпълнените им с живот гласове; един по един те се сбогуваха с мен и си тръгнаха, оставяйки ме самотен и безутешен. Исках да ги последвам, но не можах да намеря пътя, по който бяха поели.
В най-тежкия момент на треската отворих очи и видях в стаята някакъв човек. Не го бях виждал по-рано, но знаех, че е баща ми. Беше облечен в селски дрехи като мъжете от Мино и не носеше оръжия. Стените се стопиха и аз отново се озовах в моето село, което си беше непокътнато — нямаше и следа от палежа и оризовите ниви бяха потънали в искряща зеленина. Гледах как татко работи в нивите, вглъбен и обладан от покой. Последвах го нагоре по планинската пътека в гората и разбрах колко обича да броди сред нейните животни и растения, тъй като това бе и моя страст.
Видях как обърна глава и се заслуша по познатия начин на Кикута, когато долови някакъв далечен шум. След миг щеше да разпознае стъпките — неговият братовчед и приятел идваше да отнеме живота му. Видях Котаро, който изникна на пътеката пред него.
Беше облечен в черните бойни одежди на Племето също както в мига, когато се появи пред мен. Двамата мъже стояха като замръзнали пред очите ми, всеки в своята отличителна поза — баща ми, който бе дал клетва да не убива повече, и бъдещият учител на фамилията Кикута, който преживяваше, продавайки смърт и ужас.
Когато Котаро извади своя нож, изкрещях предупредително. Опитах се да се надигна, но нечии ръце ме задържаха. Картината се стопи, а аз останах, обладан от мъчителна тревога. Знаех, че не мога да променя миналото, но си давах сметка с яснотата на треската, че конфликтът все още не е разрешен. Колкото и да копнееха да сложат край на насилието, хората сякаш не можеха да го избегнат. Щеше да продължава все така, докато не намерех някакъв среден път, възможност да донеса мир, а единственият начин, който можех да измисля, бе да запазя цялото насилие за себе си в името на собствената си земя и народ. Щях да продължа по своя бурен път, за да могат всички останали да заживеят без него, също както бях принуден да не вярвам в нищо, за да могат всички останали да добият свободата да вярват в каквото искат. Не желаех това. Исках да поема след баща си и да се закълна повече да не убивам, да живея, както ме бе учила моята майка. Тъмата ме обгърна и осъзнах, че ако й се предам, ще мога да последвам баща си и противоречието за мен щеше да бъде разрешено. Булото, което ме отделяше от отвъдния свят, бе неимоверно тънко, но през сенките отекна нечий глас. „Животът ти вече не ти принадлежи. Мирът ще настъпи с цената на кръвопролитие.“ Отвъд думите на святата жена чух Макото да вика името ми. Не знаех дали е жив или мъртъв. Исках да му обясня какво бях научил и как не можех да понеса действията, които, знаех, трябваше да предприема, и че затова искам да тръгна с баща си, но когато се опитах да проговоря, подутият ми език отказа да оформи думите. Те излязоха от устата ми като безсмислици и аз се сгърчих отчаян, със съзнанието, че ще се разделим, преди да успея да говоря с него.
Той ме държеше здраво за ръцете. Надвеси се над мен и произнесе ясно:
— Такео! Знам. Разбирам. Всичко е наред. Ще имаме мир. Но само ти можеш да го постигнеш. Не бива да умираш. Остани с нас! Трябва да останеш при нас в името на мира!
Говореше ми така през цялата нощ и гласът му държеше призраците на разстояние и свързваше духа ми с този свят. Разсъмна се и треската отмина. Потънах в дълбок сън, а когато се събудих, яснотата се бе върнала. Макото все още беше там и се разплака от радост, че съм оживял. Ръката ми продължаваше да пулсира, но вече с обичайната болка на оздравяването, а не в агонията от отровата. По-късно Кенджи ми каза, че според него най-вероятно нещо е дошло по линия на баща ми, някаква неуязвимост в кръвта на изкусния отровител, която ме е предпазила. И тогава аз му повторих думите на пророчеството, как съдбата е предопределила да бъда убит от собствения си син и как не съм вярвал, че ще умра преди това. Дълго време той остана безмълвен.
— Е — рече накрая, — това сигурно предстои далеч напред в бъдещето. Ще се справим, когато мигът настъпи.
Моят син бе внук на Кенджи. Пророчеството ми се стори още по-непоносимо в своята жестокост. Бях твърде отпаднал и сълзите бликваха лесно. Немощта на тялото ми ме вбесяваше. Трябваше да мине още цяла седмица, докато укрепна достатъчно, за да отида до нужника, и още две, за да мога отново да се кача на кон. Пълнолунието на единайсетия месец дойде и отмина. Скоро щеше да настъпи зимното слънцестоене, а след него и краят на годината; щеше да падне сняг. Ръката ми започна да заздравява; широкият грозен белег почти заличаваше и сребристия отпечатък от изгарянето, когато Шигеру бе спасил живота ми, и правата линия на Кикута.