— Охранявано ли е?
— В най-добрия случай само от малък гарнизон. Няма крепост, а и самият град почти не е укрепен.
— Чия е земята?
— Араи назначи там един от своите управители — отвърна Кахей. — Предишният владетел и синовете му се биха на страната на Тохан при Кушимото и загинаха до един. Някои от васалите се присъединиха към Араи, а другите останаха без господар, избягаха в планината и станаха разбойници.
— Прати хора пред нас да кажат, че искаме подслон за през нощта. Нека обяснят, че не търсим стълкновение, а само преминаваме. Ще видим какъв ще е отговорът.
Кахей кимна, извика трима от хората си и ги прати в галоп да изпълнят задачата, а ние продължихме по-бавно. Пратениците се върнаха след по-малко от час. Конете им дишаха тежко — бяха изцапани с кал до коленете, а ноздрите им бяха зачервени и потръпваха.
— Реката е придошла и мостът е отнесен — докладва водачът им. — Опитахме се да преплуваме отсреща, но течението е твърде силно. Дори и да бяхме успели, пешаците и товарните коне няма да се справят.
— А някакви пътища покрай реката? Къде е следващият мост?
— Източният път минава през долината и води обратно към Ямагата, право при Отори — отвърна Макото, — а южният се отклонява от реката и през планинската верига отвежда до Инуяма, но по това време на годината проходът няма да е отворен.
Ако не успеехме да прекосим реката, щяхме да се озовем в капан!
— Ела с мен — рекох на Макото. — Нека огледаме сами.
Наредих на Кахей да се погрижи армията да продължи бавно напред, с изключение на тилния отряд от стотина мъже, които трябваше да проверят източния път, в случай че някой бе тръгнал да ни преследва по този маршрут.
С Макото не бяхме изминали и километър, когато чух звука — несекващия мрачен грохот на мощна река. Придошла от топящите се снегове, неумолими като сезона, пролетната река разливаше жълтеникавозелените си води в околността. Излязохме от гората, продължихме да яздим напред между бамбуковите дръвчета и когато накрая се озовахме сред тръстиките край брега, имах чувството, че сме стигнали до самото море. Нашарена от дъжда, с цвета на небето, водната повърхност се простираше пред нас, докъдето ни стигаше погледът. Вероятно бях ахнал, защото Макото отбеляза:
— Не е толкова зле, колкото изглежда. По-голямата част са напоени нивя.
Тогава забелязах квадратните очертания на диги и пътеки. Оризищата щяха да бъдат блатисти, но плитки; и все пак през средата им течеше самата река. Беше около трийсет метра на ширина и бе заляла защитните диги, което означаваше най-малко три метра дълбочина. Видях остатъците от дървения мост — две колони, чиито тъмни върхове едва се подаваха насред виещите се води. Изглеждаха неизразимо окаяни под проливния дъжд, подобно на всички човешки мечти и амбиции, съсипани от природата и времето.
Взирах се в реката и се питах дали бихме могли да я преплуваме, или пък трябваше да опитаме да възстановим моста, когато изведнъж на фона на постоянния рев на водата долових шум от човешка дейност. Съсредоточих се и добих усещането, че различавам гласове, звън на брадва и после несъмнено трясък от сгромолясващо се дърво.
Нагоре по течението вдясно от мен реката правеше завой покрай един бент и на това място гората стигаше доста по-близо до брега. Видях останките от нещо, което можеше да е било товарен док или пристан — вероятно за превозване на дървен материал от гората до града. Обърнах коня си и поех през оризищата към бента.
— Какво има? — попита Макото, следвайки ме.
— Там има някой — отвърнах и се вкопчих в гривата на Аои, който се подхлъзна и замалко да се строполи.
— Върни се! — извика зад гърба ми Макото. — Не е безопасно. Не можеш да отидеш сам!
Чух го как смъква лъка си и нагласява стрела на тетивата. Конете прецапаха през плитките води. В съзнанието ми постепенно изплува неясен спомен… за една друга река, пак непроходима, но по други причини. Знаех какво… кого… щях да заваря там.
Беше Джо-Ан, полугол и целият подгизнал, със своите трийсетина или дори повече мъже. Бяха взели дъски от пристана, отнесен встрани от придошлите води, бяха отсекли дървета и срязали достатъчно тръстика, за да измайсторят един от техните плаващи мостове.
Щом ме видяха, престанаха да работят и един след друг се свлякоха на колене в калта. Стори ми се, че разпознах някои от лицата, които бях видял в щавачницата. Бяха още по-мършави и окаяни от преди, но очите им пламтяха със същия копнеж и надежда. Опитах се да си представя какво им бе струвало да напуснат заедно с Джо-Ан своята територия, да нарушат всички закони, които забраняваха сеченето на дървета, заради мъглявото обещание, че аз ще им осигуря справедливост и мир. Не ми се искаше да мисля какви страдания ги очакваха, ако излъжех надеждите им.