Макото седеше с мен ден и нощ, но двамата почти не разговаряхме. Чувствах, че крие нещо от мен, както и че Кенджи знае какво е то. Веднъж доведоха Хироши да ме види и изпитах облекчение, че момчето е оцеляло. Изглеждаше весел, разправи ми за пътуването им и как успели да избегнат най-силното земетресение, след което се натъкнали на жалките останки от някога могъщата армия на Араи и колко чудесен бил Шън, но ми се струваше, че поведението му бе някак преднамерено весело. Понякога идваше да поседи при мен Таку, който през последния месец бе пораснал с години. Също както Хироши, и той се държеше някак пресилено весело, но лицето му оставаше бледо и напрегнато. Щом силите ми се възвърнаха, си дадох сметка, че вече би трябвало да сме получили някакви вести от Шизука. Очевидно всички се страхуваха от най-лошото, но аз не вярвах, че тя или Каеде са загинали, защото никоя от двете не ме бе споходила в бълнуването ми. Най-накрая една вечер Макото ми каза:
— Имаме вести от Юг. Щетите от земетресението там са били още по-жестоки. В имението на владетеля Фудживара избухнал ужасен пожар… — той хвана ръката ми. — Съжалявам, Такео. Изглежда, никой не е оцелял.
— Фудживара е мъртъв?
— Да, смъртта му е потвърдена — той млъкна за момент и после продължи: — Кондо Киичи също е загинал там.
Кондо, когото бях изпратил с Шизука…
— А приятелят ти, актьорът?
— Той също. Горкият Мамору. Мисля си, че е посрещнал смъртта почти с радост — за миг останах безмълвен. Макото продължи предпазливо: — Не са намерили тялото й, но…
— Трябва да знам със сигурност. Би ли отишъл там вместо мен?
Той се съгласи да тръгне на следващата сутрин. Прекарах нощта в мъчителен размисъл, какво щях да правя, ако Каеде бе мъртва. Единственото ми желание щеше да бъде да я последвам; при все това как бих могъл да изоставя всички онези, които бяха стояли тъй предано до мен? До разсъмване вече бях проумял истината в думите на Джо-Ан и Макото. Животът ми вече не ми принадлежеше. Само аз можех да донеса мир. Бях осъден да живея.
През нощта ми хрумна нещо друго и затова пожелах да видя Макото, преди да тръгне. Тревожех се за архива, който Каеде бе отнесла в Ширакава. Ако щях да живея, исках да си го получа обратно преди началото на зимата. Възнамерявах да прекарам дългите месеци в планиране на стратегията за лятото; онези от враговете ми, които бяха оцелели, нямаше да се поколебаят да използват Племето срещу мен. Чувствах, че трябва да напусна Хаги през пролетта и да наложа своето господство над Трите провинции, а може би дори да се установя в Инуяма и да направя града своя столица. При тази мисъл се усмихнах с горчивина, тъй като името означаваше „кучешка планина“. Все едно — Инуяма ме очакваше.
Казах на Макото да вземе със себе си Хироши. Момчето щеше да му покаже къде бе скрит архивът. Не можех да потисна пърхащата надежда, че Каеде ще е в Ширакава… че по някакъв начин Макото ще успее да ми я доведе.
Двамата се върнаха в един мразовит ден след близо две седмици. Видях, че бяха сами, и разочарованието почти ме завладя. Освен това идваха с празни ръце.
— Възрастната жена, която варди светилището, ще даде записките само на теб и на никого другиго — рече Макото. — Съжалявам, не можах да я убедя в друго.
Хироши възкликна разпален:
— Ние ще се върнем. Ще отидем там с владетеля Отори!
— Да, владетелят Отори трябва да отиде — рече Макото. Понечи да каже още нещо, но после се отказа и замълча.
— Какво? — подканих го.
Той ме гледаше със странно изражение на състрадание и безусловна любов.
— Всички ще отидем — каза накрая. — Ще разберем веднъж завинаги има ли някакви вести от владетелката Отори.
Копнеех да тръгна и в същото време се опасявах, че ще се окаже едно безсмислено пътуване и че годината вече преваля.
— Рискуваме да ни хване снегът — рекох. — Бях планирал да зимувам в Хаги.
— В най-лошия случай можеш да отседнеш в Тераяма. На връщане аз отивам там. Възнамерявам да остана, тъй като виждам, че моето време с теб изтича.