— Каниш се да ме напуснеш? Защо?
— Чувствам, че ме чакат нови дела. Ти постигна всичко, заради което тръгнах с теб, надявайки се да ти помогна. Сега дългът ме зове обратно в манастира.
Бях покрусен. Нима щях да загубя всички, които обичах? Извърнах се, за да скрия чувствата си.
— Когато мислех, че умираш, дадох клетва — продължи Макото. — Обещах на Просветления, че ако оцелееш, ще посветя живота си на твоето дело по различен начин. Сражавах се и убивах редом с теб и с радост бих го сторил отново. Само че в крайна сметка това не решава нищо. Също както танцът на невестулката, кръговратът на насилието продължава до безкрай — думите му отекнаха в ушите ми. Бяха точно онова, което кънтеше в мозъка ми, докато бълнувах. Той продължи: — По време на треската говореше за баща си и за забраната сред Скритите да отнемат живот. Това е заповед, която като воин трудно мога да проумея, но като свещеник чувствам, че трябва да се опитам да следвам. Онази нощ се заклех никога повече да не убивам. Вместо това ще търся покой чрез молитви и медитация. Оставих флейтите си в Тераяма и ги замених с оръжие. Сега ще оставя оръжията си тук и ще се върна за флейтите си — усмихна се леко. — Когато изричам тези думи, те звучат като лудост. Правя едва първата стъпка в едно дълго и трудно пътуване, което съм длъжен да извърша.
Не казах нищо в отговор. Представих си храма в Тераяма, където бяха погребани Шигеру и Такеши, където бях намерил подслон и храна, където двамата с Каеде бяхме минали под венчилото. Намираше се по средата на Трите провинции, беше физическата и духовната сърцевина на моята земя и моя живот. Оттук нататък Макото щеше да е там, отправяйки молитви за мира, който копнеех да постигна, неизменно подкрепяйки моето дело. Щеше да е само един човек подобно на капка багрило в огромна каца, но виждах как цветът се разпростира през годините — онзи синьо-зелен цвят, който думата „мир“ неизменно извикаше в съзнанието ми. Под влиянието на Макото храмът щеше да стане лоно на покой, както го бе замислил неговият създател.
— Не те напускам — прибави той накрая ласкаво. — Ще бъда с теб по друг начин.
Нямах думи, с които да изразя признателността си — той бе разбрал напълно вътрешния ми конфликт и по този начин правеше първите стъпки към разрешаването му. Всичко, което можех да сторя, бе да му благодаря и да го оставя да тръгне.
С мълчаливата подкрепа на Чийо Кенджи се обяви категорично против решението ми да тръгна за Ширакава. Каза, че съм си търсел белята, като съм предприемал подобно пътуване, преди да съм се възстановил напълно. С всеки изминал ден се чувствах все по-добре и ръката ми почти беше заздравяла, макар че все още ме наболяваше и продължавах да търся липсващите си пръсти. Скърбях за загубата на сръчността си и се упражнявах да използвам лявата си ръка, боравейки с меча и четката, но с другата можех поне да държа юздите, а и вече бях достатъчно добре, за да яздя. Главната ми грижа бе, че бях необходим за възстановяването на Хаги, но Мийоши Кахей и баща му ме увериха, че ще се справят без мен. Кахей и останалата част от армията ми бяха забавени от земетресението, но не бяха пострадали от него. След като пристигнаха, силите ни значително се увеличиха и възстановяването на града се ускори. Казах на Кахей да прати съобщение до Шухо по възможно най-бързия начин, за да покани майстора дърводелец Широ и семейството му да се върнат в клана.
Накрая Кенджи отстъпи и въпреки значителната болка, която все още му причиняваха счупените ребра, заяви, че, естествено, щял да ме придружи, тъй като съм се оказал неспособен да се справя с Котаро без чужда помощ. Простих му сарказма, щастлив, че ще дойде с мен. Взехме и Таку, тъй като не искахме да го оставяме, докато все още бе толкова потиснат. Двамата с Хироши се караха, както обикновено, но Хироши бе станал по-търпелив, а Таку — по-малко високомерен и аз виждах как между двамата се зараждаше искрено приятелство. Взех и колкото хора можах да откъсна от града, и ги оставях на групи по пътя, за да помагат във възстановяването на поразените села и стопанства. Земетресението бе образувало тесен прорез от север към юг и ние поехме покрай него. Беше почти средата на зимата; въпреки щетите и разрушенията хората се подготвяха за новогодишното празненство; животът за тях започваше отново.
Дните бяха мразовити, но ясни, пейзажът — гол и зимен. Откъм блатата се обаждаха бекаси, багрите бяха сивкави и убити. Яздехме право на юг и привечер слънцето захождаше на запад обагрено в алено — единственият ярък цвят в този приглушен свят.