Очите ми привикнаха със сумрака на пещерата. Видях старицата от светилището — бе облечена в бяло. Чувах как пристъпва по мокрия камък, чух и стъпките на жените, които я следваха. Кръвта биеше оглушително в ушите ми.
Щом излязоха на светло, старицата се поклони доземи и постави ковчежето в нозете ми. След нея вървеше Шизука с друго ковчеже в ръце.
— Владетелю Отори — изрече тя тихо.
Едва я чух. Погледът ми се плъзна покрай тях и се устреми към Каеде. Бях сигурен, че е тя, по очертанията на силуета й, но в нея имаше някаква промяна. Беше неузнаваема. На главата си носеше кърпа и когато тръгна към мен, я остави да се смъкне на раменете й. Косата й я нямаше, главата й беше остригана. Очите й бяха вперени в моите. Лицето й бе невредимо и красиво както винаги, но аз почти не го забелязах. Потънах в очите й, видях какво бе изстрадала, как болката я бе пречистила и извисила, как я бе направила по-силна. Сънят на Кикута повече никога нямаше да я обори. Все още безмълвна, тя се обърна и дръпна кърпата от раменете си. Тилът й, така съвършен, така бял, сега бе нашарен с червени и морави белези там, където косите й бяха изгорили плътта.
Аз положих осакатената си ръка върху него, покривайки белезите й с моите собствени.
Останахме така дълго време. Чух резкия крясък на чаплата, която отлетя към своя дом, несекващата песен на водата и учестените удари на сърцето на Каеде. Намирахме се под заслона на скалата и не забелязах, че е завалял сняг. Когато погледнах навън, пейзажът вече побеляваше от сипещия се първи сняг на зимата. На брега на реката жребчетата пръхтяха удивени сред падащите снежинки — първите, които виждаха. Докато снежната пелена се стопеше и дойдеше пролетта, косъмът им щеше вече да е сив като на Раку.
Помолих се пролетта да донесе изцеление на изстрадалите ни тела, на брака ни и на земята ни. И напролет хоо — свещената птица от легендата — да се завърне отново в Трите провинции.
Послеслов
Близо петнайсет години вече Трите провинции се радват на мир и благоденствие. Търговията с Голямата земя и с варварите ни направи богати. Инуяма, Ямагата и Хаги притежават дворци и крепости, които нямат равни на Осемте острова. Дворът на Отори, казват, съперничел на императорския по великолепие.
Винаги има заплахи — силни личности като Араи Зенко в нашите граници, военачалници извън Трите провинции, варварите, които биха искали да получат по-голям дял от богатството ни, дори императорът и неговият двор, които се страхуват от съперничество… но засега, в трийсет и петата година от живота ми и четиринайсетата от моето управление, успяваме да държим нещата в свои ръце със смесица от сила и дипломация.
Членовете на фамилията Кикута, оглавявана от Акио, не са прекратявали нито за миг действията си срещу мен и понастоящем тялото ми носи белезите на техните опити да ме убият. Нашата борба срещу тях продължава; никога няма да ги унищожим напълно, но шпионската мрежа, която поддържам, ръководена от Кенджи и Таку, ги държи под контрол.
Таку и Зенко вече са семейни и имат свои деца. Ожених Зенко за балдъзата ми Хана в един не особено успешен опит да го обвържа в по-здрав съюз с мен. Помежду ни стои смъртта на баща му и аз знам, че ако може, би ме свалил от власт.
Хироши живя в моята къща, докато навърши двайсет години, и после се върна в Маруяма, където управлява владението от името на голямата ми дъщеря, която ще го наследи от майка си.
С Каеде имаме три дъщери — голямата сега е на тринайсет, а нейните сестри близначки — на единайсет. Първото ни дете е одрало кожата на майка си и засега не проявява никакви дарби на Племето. Близначките си приличат като две капки вода дори и по линиите на Кикута върху дланите си. Хората се страхуват от тях, и с основание.
Кенджи откри местонахождението на сина ми преди десет години, когато момчето беше на пет. Оттогава го държим под око, но никога няма да позволя някой да му навреди. Размишлявах много и често върху пророчеството и стигнах до извода, че ако това ми е писано, не мога да го избегна, а ако ли не — тъй като пророчествата, също както молитвите, се изпълняват по неочакван начин, — тогава колкото по-малко се опитвам да правя в това отношение, толкова по-добре. Не мога да отрека, че със засилването на физическата болка, която изпитвам, и като си спомня как предоставих на осиновителя ми Шигеру бързата и достойна смърт на воин, изтривайки оскърблението и унижението, които бе изстрадал в ръцете на Ийда Садаму, често ме навестява мисълта, че моят син ще ми донесе освобождение, че смъртта от неговата ръка може да се окаже желана от мен.