Усещах опъването на въжето около кръста си и се боях, че може да ме повлече обратно във водата. Добрах се къде с пълзене, къде с лазене до малка горичка при самия бряг на реката. Дърветата обграждаха малко светилище — ако се съдеше по белите статуи, бе посветено на лисичето божество8 — и бяха потънали до ниските си клони в придошлата река. Тя се плискаше в нозете на статуите, от което лисиците изглеждаха така, сякаш плуваха. Преметнах въжето през ствола на най-близкото дърво — малък клен, който тъкмо започваше да се разлиства — и започнах да дърпам. Беше вързано за още по-здраво въже; усещах тежестта му, когато, подгизнало от водата, с неохота взе да излиза от реката. След като прецених, че издърпаната част е достатъчно дълга, го омотах около друго, по-голямо дърво. Хрумна ми, че по някакъв начин щях да оскверня светилището, но в онзи момент не ме беше грижа кое божество, дух или демон оскърбявах, стига да успеех да прекарам хората си невредими през реката.
През цялото време се ослушвах. Въпреки дъжда не можех да повярвам, че мястото е толкова пусто, колкото изглеждаше; беше до мост край път, който изглеждаше използван. През съскането на дъжда и грохота на реката откъм гората долавях зов на ястреби, квакане на стотици жаби и дрезгав грак на гарвани. Но къде бяха всички хора?
След като завързах въжето здраво, десетима от низвергнатите преминаха реката, като се държаха за него. Много по-опитни от мен, те оправиха възлите ми и увиха въжето около гладките клони на клена, използвайки ги като скрипци. Бавно и с усилие задърпаха саловете, като дишаха тежко и напрягаха мишци с изопнати като въжета мускули. Реката не ги пускаше, разгневена от нахлуването в нейната територия, но мъжете упорстваха и саловете, поддържани на повърхността от тръстиковите им легла, откликваха като волове и се придвижваха към нас сантиметър по сантиметър. Едната страна на плаващия мост бе притисната от течението към колоните. Иначе, мисля си, реката щеше да ни победи. Вече виждах, че мостът скоро щеше да бъде завършен, но от Макото, който трябваше да се върне с воините, нямаше и следа. Бях загубил всякаква представа за времето, а облаците бяха твърде надвиснали и тъмни, за да мога да определя положението на слънцето, но предположих, че е минал най-малко час. Нима Макото не бе успял да ги убеди? Бяха ли свърнали към Ямагата, както бе предложил? Най-близък приятел или не, щях да го убия със собствените си ръце, ако бе така. Напрегнах слух, но единственото, което чувах, бяха реката, дъждът и жабите.
Отвъд светилището, където бях застанал, от водата тръгваше път. Зад него се виждаха планините с разперена над тях бяла мъгла, която се спускаше на бели ленти над склоновете. Конят ми трепереше. Реших, че трябва да го пораздвижа малко, за да го сгрея, тъй като нямах представа, как можех да го изсуша. Яхнах го и поех нататък по пътя с мисълта, че от по-високото можеше да ми се открие по-добра видимост към реката.
Недалеч пред мен се виждаше паянтова постройка от дърво и хоросан, с груб покрив от тръстика. Пътят до нея бе препречен с дървена бариера. Запитах се какво ли може да е — не приличаше на граничен пост на владение, а и не се виждаха никакви стражи.
Когато приближих, видях, че на бариерата са закрепени човешки глави — някои наскоро отрязани, а други — с вече оголени черепи. Дори нямах време да изпитам отвращение, когато зад гърба си чух звука, който очаквах — тропот на коне и хора, от другата страна на реката. Обърнах се и през завесата на дъжда видях челния отряд на моята армия, който излизаше от гората и газейки през водата, се насочваше към моста. Познах Кахей по шлема му. Той яздеше начело, а редом с него бе Макото.
Камък ми падна от сърцето. Обърнах Аои; той видя в далечината силуетите на другарите си и изцвили силно. В отговор от вътрешността на бараката се разнесе мощен вик. Земята се разтресе, когато вратата се отвори с трясък и от там излезе най-грамадният мъж, когото бях виждал някога, по-грамаден даже от великана на въглищарите.
8
Пратеник на шинтоисткия бог Инари и покровител на изобилието за търговци и земеделци. — Б.пр.