Първата ми мисъл бе, че е човекоядец или демон. Беше близо два метра висок и едър като вол, но въпреки туловището му главата му изглеждаше огромна, все едно черепът му не спираше да расте. Косата му бе дълга и сплъстена, имаше гъсти твърди мустаци и брада и очи, които не бяха с човешка форма, а кръгли като на животно. Беше само с едно ухо — голямо, месесто и увиснало. На мястото на другото през космите проблясваше синьо-сивкав белег.
— Ееей! — изрева той с гръмовния си глас. — К’во мислиш, че прайш на моя път?
— Аз съм Отори Такео. Превеждам армията си през реката. Махни бариерата!
Той се изсмя; беше като звука от скална лавина в планината.
— Никой не минава оттук, ако Джин-Емон не каже, че може. Върни се и кажи това на армията си!
Дъждът се беше усилил; денят бързо гаснеше. Бях изтощен, гладен, мокър и замръзнал.
— Освободи пътя! — викнах нетърпеливо. — Ще минем оттук.
Той тръгна към мен, без да отговори. Носеше оръжие, но го държеше зад гърба си, тъй че не можех да видя какво е. Чух звука, преди да видя движението на ръката — наподобяваше звънтене на метал. С едната ръка дръпнах юздите, за да обърна главата на коня, а с другата измъкнах Джато. Аои също чу звука и видя как десницата на великана се устреми напред. Отскочи встрани и пръчката с верига профуча край ушите ми, виеща като вълк. В единия край на веригата имаше окачена тежест, а сопата, към която бе прикрепен другият, беше с втъкнат в нея сърп. Никога не бях виждал такова оръжие и нямах представа, как да се бия срещу него. Веригата се разлюля отново и уцели коня по десния заден крак. Аои изцвили пронизително от болка и страх и се хвърли напред. Рязко освободих крака от стремената, плъзнах се от другата страна на коня и се обърнах с лице към великана. Очевидно бях попаднал на някакъв луд, който щеше да ме убие, ако не го изпреварех.
Той ми се ухили — сигурно съм му изглеждал като джудже, като досадна муха, като жалка играчка. Долових зараждащото се движение в мускулите му и раздвоих образа си, хвърляйки се наляво. Веригата премина безпрепятствено през фалшивия ми двойник. Джато се устреми във въздуха между нас и вряза острие в десницата му, точно над китката. Обикновено такъв удар би отсякъл ръката, но моят противник явно имаше кости от камък. Усетих как рамото ми тръпне от сблъсъка, и за момент си помислих, че мечът ми ще заседне в ръката му като брадва в дърво.
Джин-Емон издаде стон, приличен на скърцане, немного по-различен от звука на планината, когато замръзва, и прехвърли сопата в другата си ръка. От раната му изби кръв, която бе толкова тъмночервена, че изглеждаше почти черна, и взе да капе, но без да блика, както човек би очаквал. Веригата изфуча отново и аз тутакси станах невидим, обмисляйки дали да не се оттегля към реката, и питайки са къде са хората ми, когато се нуждаех от тях. После видях незащитено пространство, пронизах го с Джато и забих острието в оголената плът. Раната, оставена от меча ми, бе огромна, но противникът ми пак почти не прокърви. Заля ме нова вълна на ужас. Биех се с нещо нечовешко, свръхестествено. Имах ли някакъв шанс да го победя?
При следващото замахване веригата се уви около меча ми. С тържествуващ вик Джин-Емон го дръпна от ръцете ми. Джато прелетя през въздуха и падна на няколко метра от нас. Великанът тръгна към мен, като размахаше ръце — вече бе наясно с хитростите ми. Останах неподвижен. Имах нож в пояса си, но не исках да го вадя, за да не залюлее отново веригата си и този път да сложи край на живота ми. Исках това чудовище да ме погледне. Той стигна до мен, сграбчи ме за раменете и ме повдигна от земята. Не знам какви бяха намеренията му — може би да ми прегризе гърлото с огромните си зъби и да ми изпие кръвта. Помислих си: „Той не е моят син, значи не може да ме убие“ и се втренчих в очите му. Те не изразяваха нещо повече от очите на звяр, но когато срещнаха моите, видях как се окръглят от удивление. Почувствах в тях тъпата му злоба, бруталната му и безжалостна природа. Осъзнах силата, която имах в себе си, и я оставих да избликне от мен. Очите му взеха да се замъгляват. Той изстена глухо, отслаби хватката си, олюля се и рухна на земята като огромно дърво под брадвата на секач. Хвърлих се настрани, тъй като не исках да свърша прикован под туловището му, и се претърколих към мястото, където лежеше Джато, карайки Аои, който обикаляше нервно наоколо, да отскочи и отново да се изправи на задните си крака. С меч в ръка се втурнах обратно към Джин-Емон; той лежеше на земята и хъркаше, потънал в дълбокия сън на Кикута. Опитах се да вдигна огромната глава, за да я отсека, но тя се оказа прекалено тежка, а не исках да рискувам острието на меча си. Затова забих Джато в гърлото му и срязах артерията и гръкляна му. Дори тук кръвта течеше мудно. Той подритна с крака, изви гръбнак, но не се събуди. Накрая дишането му секна.