Всяка сутрин Изабел взимаше колата, за да отиде в болницата; прекарваше по-голямата част от времето си в стаята на майка си; грижели се много добре за нея, ми каза тя, което в наши дни било изключение. Като всяка година лятото във Франция беше ужасно горещо и като всяка година в болниците и старческите домове възрастните хора мряха масово поради липса на грижи; но отдавна вече никой не се възмущаваше, това, така да се каже, беше навлязло в бита, като естествено средство за ликвидиране на статистическото нарастване на броя на много старите хора, което неминуемо нанасяше ущърб на икономическото равновесие в страната. Изабел беше различна и живеейки с нея, отново оценявах моралното й превъзходство; в сравнение с жените и мъжете от нейното поколение, тя беше по-великодушна, по-внимателна, по-любвеобилна. Но в сексуален план между нас не се случи нищо; спяхме в едно легло, без дори да се смущаваме, но и без да се примирим. Честно казано, бях уморен, горещината ме потискаше, чувствах се толкова енергичен, колкото умряла стрида и това вцепенение обхващаше всичко — през деня сядах да пиша на малка масичка, която гледаше към градината, но не ми хрумваше нищо, нищо не ми изглеждаше важно или значително, бях изживял живот, който завършваше, това е, бях като другите, кариерата ми на шоумен сега ми изглеждаше много далечна, от нея не беше останала никаква следа.
При все това понякога осъзнавах, че разказът ми поначало има друга цел; разбирах, че в Ланзароте бях присъствал на един от най-важните и може би най-решаващия етап от еволюцията на човешкия род. Една сутрин, когато се чувствах малко по-бодър, се обадих на Венсан — в момента се местели, каза ми той, решили да продадат имението на пророка в Санта Моника и да преместят седалището на Църквата в Шьовийи-Ларю. Учения останал в Ланзароте, близо до лабораторията, но Ченгето и жена му вече се преместили, купили къща близо до неговата и строели нови помещения, наемали работници и смятали да купят дялове в местен телевизионен канал, посветен на новите култове. Очевидно, той вършеше важни и значителни неща, поне така му се струваше. Но аз не успявах да му завиждам — през целия си живот се бях интересувал единствено от хуя си и от нищо друго, сега той беше мъртъв и аз го следвах в печалния му упадък, бях си получил заслуженото, повтарях си аз, преструвайки се, че изпитвам мрачна наслада, докато всъщност умствената ми нагласа клонеше все повече и повече към най-обикновен ужас, подсилван от постоянната и агресивна жега и неизменния блясък на лазура.
Изабел чувстваше всичко това и ме гледаше, въздишайки. След две седмици стана ясно, че нищо няма да излезе, по-добре беше да си тръгна пак, и то окончателно, този път бяхме наистина твърде стари, изхабени, твърде разочаровани, можехме само да се измъчваме взаимно и да се упрекваме в общата невъзможност на нещата. При последната ни вечеря (вечер ставаше малко по-хладно, бяхме изнесли масата в градината и Изабел беше се постарала да сготви нещо) аз й разказах за Църквата на елоимитите и за обещанието за безсмъртие, направено в Ланзароте. Разбира се, тя беше следила част от информациите, но като повечето хора мислеше, че всичко това е алабала, и не знаеше, че съм бил там. Осъзнах, че дори и да си спомняше за Робер Белгиеца, тя никога не се е срещала с Патрик и че беше минало много време, откакто беше заминала, даже се изненадах, че не съм й говорил за това по-рано. Несъмнено идеята беше още съвсем нова, самият аз постоянно забравях, че съм безсмъртен. Започвайки от самото начало, й обясних всичко, като направих необходимите уточнения, наблегнах на личността на Учения, подчертах колко ме е впечатлил с компетентността си. Нейният интелект все още функционираше много добре, мисля, че тя нищо не разбираше от генетика, никога не бе намерила време да се заинтересува от нея, но схващаше с лекота обясненията ми и веднага направи съответните изводи.
— Безсмъртие значи… — каза тя. — Нещо като втори шанс.
— Да, или трети шанс, безкрайно много шансове. Истинско безсмъртие.
— Добре. Съгласна съм да им дам своята ДНК и да им завещая имуществото си. Остави ми координатите им. Ще го направя и за Фокс. Що се отнася до майка ми… — Тя се поколеба и се натъжи. — За нея е твърде късно; няма да разбере. В този момент много се мъчи; мисля, че наистина иска да умре. Иска небитието.
Бързата й реакция ме изненада и май от този момент усетих интуитивно, че ще се случи нещо ново. Сам по себе си фактът, че на Запад може да се роди нова религия, беше изненада, защото през последните трийсет години европейската история беше белязана от масовото и смайващо бързо крушение на традиционните вероизповедания. Векове наред в страни като Испания, Полша, Ирландия дълбоката, единодушна и широко разпространена католическа вяра организираше обществения живот и поведението като цяло, определяше морала и семейните отношения, ръководеше културната и художествената продукция, социалната йерархия, условностите, житейските правила. Само за няколко години, дори не и в границите на едно поколение, за невероятно кратък срок всичко това бе изчезнало, беше се изпарило в небитието. В тези страни понастоящем никой не вярваше в Бог, не се съобразяваше с религията, дори не си спомняше, че е вярвал; това се извършваше безпроблемно, безконфликтно, без никакво насилие, нито протест, без никаква дискусия, така лесно, както тежкият предмет, задържан за известно време от външно препятствие, възвръща равновесието си, след като бъде освободен от него. Може би духовните вярвания на човека съвсем не напомнят онзи масивен, солиден, непоклатим блок, както обикновено си ги представяме; може би, обратно, те са най-мимолетното, най-крехкото и най-бързо зараждащото се и умиращо нещо у човека.