Даниел 25, 11
Ирония е фактът, че СГР замислена отначало в резултат на обикновена естетическа условност, позволила на неохората да оцелеят след последвалите климатични катастрофи, които никой не можел да предвиди по онова време, докато хората от предишната раса били почти изцяло унищожени.
По този решаващ въпрос животописът на Даниел 1 още веднъж съвпада напълно с животописите на Венсан 1, Злотан 1 и Жером 1, дори ако те не отделят равностойно място на събитието. Докато Венсан 1 го споменава само на няколко места в разказа си, а Жером 1 почти изцяло го премълчава, то Злотан 1 посвещава десетки страници на идеята за СГР и на изследванията, които след няколко месеца довели до реалното й изпълнение. Общо взето, животописът на Даниел 1 се счита от коментаторите за централен и каноничен. Ако Венсан 1 набляга твърде много върху естетическото значение на ритуалите, Злотан 1 почти изцяло се посвещава на описание на научната си работа, а Жером 1 — на въпросите за дисциплината и материалната организация, Даниел 1 е единственият, който ни дава пълен и същевременно леко дистанциран разказ за зараждането на Църквата на елоимитите; ако другите, увлечени от всекидневието, са мислели единство за разрешаването на практическите проблеми, той, както изглежда, единствен е наблюдавал всичко отстрани и наистина е разбрал значимостта на събитията, които са ставали пред очите му.
За мен, както и за всички мои предшественици от серията Даниел, това положение означава особена отговорност — моят коментар не е и не може да бъде обикновен, тъй като засяга съвсем отблизо обстоятелствата около създаването на нашия вид и на неговата ценностна система. Важността му нараства и поради факта, че далечният ми предшественик е бил за Венсан, както вероятно и за себе си, типично човешко същество, представител на вида си, един от многото.
Според Върховната сестра ревността, желанието и стремежът за създаване на потомство имат същия произход, както и страданието от битието. Именно то ни кара да търсим другия като палиативно средство; трябва да надминем този стадий, за да достигнем състоянието, когато битието само по себе си ще представлява постоянен източник на радост; когато интермедиацията ще бъде само свободна игра, а не съставна част от нашето съществуване. С една дума, трябва да достигнем до свободата на безразличието, предпоставка за възможността за съвършено спокойствие.
Даниел 1, 23
На Коледа към десет часа сутринта научих, че Изабел се е самоубила. Не бях изненадан — за няколко минути усетих в себе си някаква празнота, но тя беше предвидима и очаквана. Още когато си тръгнах от Биариц, знаех, че тя ще го направи; знаех го от погледа й в последната сутрин, когато прекрачих прага на кухнята, за да се кача в таксито за гарата. Също така подозирах, че ще изчака смъртта на майка си, за да се грижи за нея докрай и да не й причини мъка. Знаех, че и аз рано или късно щях да избера подобно решение.
Майка й беше починала на 13 декември; Изабел беше купила гробно място в градското гробище и се беше погрижила за погребението; беше написала завещанието си, беше подредила нещата си; на 24 декември си бе инжектирала голяма доза морфин. Не само че бе умряла, без да страда, но вероятно беше умряла с радост или поне в онова състояние на еуфорично отпускане, което е характерно за въздействието на този наркотик. Същата сутрин беше завела Фокс в приют за кучета; не ми беше оставила писмо, мислейки вероятно, че е излишно, че аз ще я разбера и без него, но се беше разпоредила да ми дадат кучето.
Заминах след няколко дни, тя вече беше кремирана; сутринта на 30 декември отдих в „Дома на покойника“ на гробището в Биариц. Той представляваше голямо кръгло помещение, чийто стъклен покрив го изпълваше със сива светлина. В стените бяха издълбани малки ниши, където се плъзгаха метални кутии с праха на покойниците. Над всяка от тях имаше етикет с името и фамилията на починалия, написани с шрифт „англе“. В средата се намираше мраморна, също кръгла маса, заобиколена със столове от стъкло, или по-точно от прозрачна пластмаса. След като ме въведе, пазачът сложи на масата кутията с праха на Изабел и ме остави сам. Докато се намирах в помещението, никой не можеше да влезе; малката червена лампичка, която светваше, когато бе заето, напомняше за снимачна площадка. Както повечето хора останах в залата в продължение на десетина минути.
Прекарах странна новогодишна нощ — сам в стаята си във „Вила Йожени“, — като в главата ми се въртяха прости и извънредно непротиворечиви мисли за смъртта. На 2 януари сутринта отидох да взема Фокс. За жалост, преди да си замина, трябваше да се върна в апартамента на Изабел, за да взема книжата за уреждане на наследството. Щом стигнахме до входа на дома й, забелязах, че Фокс подскочи от радостно очакване; беше станал още по-дебел — породата корги е склонна към напълняване, но той се затича към вратата на Изабел, а после задъхан спря да ме изчака, докато аз много по-бавно се изкачвах по алеята с оголените от зимата кестени. Той нетърпеливо изджавка, когато потърсих ключовете; горкият, казах си аз, горкичкият. Щом отворих вратата, той се втурна в апартамента, обиколи го набързо, върна се и ме погледна въпросително. Докато търсех книжата в бюрото на Изабел, той на няколко пъти пак обходи помещенията едно по едно, душейки навсякъде, и пак се връщаше при мен, като спираше на прага на стаята и ме гледаше ядосано. Краят на всеки живот донякъде наподобява разтребване; човек вече няма желание да се впуска в нови проекти и се задоволява с вършене на текущи неща. Всяко нещо, което никога не сме правили, дори и толкова безобидно като приготвяне на майонеза или шахматна партия, постепенно става недостъпно, желанието за нов опит или за ново усещане изчезва напълно. У Изабел всичко бе в идеален ред и само за няколко минути намерих завещанието й и нотариалния акт за апартамента. Нямах намерение веднага да отида при нотариуса, казах си, че ще се върна по-късно в Биариц, знаейки, че ще ми бъде мъчително и вероятно никога няма да имам смелост да го направя, но това нямаше голямо значение, вече нищо нямаше голямо значение. Като отворих плика, видях, че връщането ми бе излишно; тя бе завещала всичко на Църквата на елоимитите, видях стандартния договор; юридическият отдел щеше да се заеме с това.