Фокс ме последва с желание, когато напуснах апартамента; вероятно мислеше, че отиваме на разходка. В един зоомагазин до гарата му купих пластмасов контейнер за пътуването. После взех билет за бързия влак до Ирун.
Времето в Алмерия беше топло, пелена от ситен дъжд обвиваше кратките дни, които създаваха усещането, че нямат начало, и това мрачно спокойствие вероятно би ми подхождало, можех да прекарам седмици със старото си куче ей така, унесен в мечти, които дори не бяха такива, но за жалост обстоятелствата не го позволяваха. На километри около къщата ми бяха започнали строителни работи, изграждаха се нови вили. Имаше кранове, бетонобъркачки, беше почти невъзможно да стигнеш до морето, без да заобикаляш купчини с пясък или нахвърляни метални греди, струпани сред булдозерите и камионите на строежа, които работеха непрекъснато, изхвърляйки гейзери от кал. Постепенно загубих навика си да излизам освен два пъти на ден заради разходката на Фокс, която вече не беше приятна: той виеше и се притискаше до мен, уплашен от шума на камионите. От продавача на вестници научих, че Хилдегард е умряла, а Хари е продал къщата и е отишъл да дочака края на дните си в Германия. Престанах да излизам от стаята си и започнах да прекарвам по-голямата част от дните си в леглото в състояние на голяма умствена празнота, която обаче ме измъчваше. Понякога си спомнях как пристигнахме тук с Изабел преди няколко години, с какво удоволствие тя подреждаше къщата и най-вече се опитваше да отглежда цветя, да направи градина; все пак бяхме имали и щастливи мигове. Спомних си и за последното ни любене в нощта сред дюните след посещението ни у Хари; вече нямаше дюни, булдозерите бяха изравнили терена, сега той се бе превърнал в кална повърхност, заобиколена с огради. И аз щях да продам къщата, нямах причина да остана тук; свързах се с един брокер, който ми каза, че сега вече цената на терените много се увеличила, можех да разчитам на значителна печалба. Не знаех много добре в какво състояние ще умра, но във всеки случай щях да умра
богат. Помолих го да се опита да ускори продажбата дори ако офертата не е толкова изгодна, колкото се надява; с всеки изминал ден това място ставаше все по-непоносимо. Имах чувството, че работниците не само не изпитват никаква симпатия към мен, но че направо ме мразят, че нарочно минават съвсем близо до мен с огромните си камиони, като ме пръскат с кал и тероризират Фокс. Вероятно имах основание — бях чужденец, човек от Север, освен това те знаеха, че съм по-богат от тях, много по-богат; изпитваха към мен глуха, животинска омраза, още по-неудържима, защото бе безсилна, обществената система пазеше хора като мен, а обществената система беше стабилна, полицаите бяха навсякъде и все по-често патрулираха наоколо, Испания току-що си бе избрала социалистическо правителство и то бе по-неподатливо от другите на корупцията, в по-малка степен бе свързано с местната мафия и беше твърдо решено да защитава заможната и образована класа, която бе основният й електорат. Никога не съм изпитвал симпатия към бедните, а още по-малко днес, когато животът ми бе провален; превъзходството, което парите ми даваха над тях, можеше дори да бъде известно утешение — можех да ги гледам отвисоко, докато ринеха чакъла с лопати, прегърбени от усилие, докато разтоварваха греди и тухли; можех да гледам с ирония загрубелите им ръце, мускулите им, календарите с голи мадами, които красяха кабините на строителните им машини. Но знаех, че подобно нищожно задоволство нямаше да ми попречи да им завиждам заради тяхната непринудена и проста мъжественост; нито заради младостта им, заради грубата очевидност на тяхната пролетарска, животинска младост.