Даниел 25, 12
Тази сутрин малко преди разсъмване получих от Мари 23 следното съобщение:
106, 2426, 2715, 473. На екрана се появи огромна гостна с бели стени, мебелирана с ниски бели кожени дивани, мокетът също беше бял. През огромния стъклен прозорец се забелязваха небостъргачите на Крайслер Билдинг — вече ги бях виждал на някаква стара репродукция. След няколко минути млада неожена, най-много на двайсет и пет години, навлезе в полето на камерата и застана срещу обектива. Косата и космите на катерицата й бяха къдрави, гъсти и черни; добре сложеното й тяло с широк ханш и кръгли гърди излъчваше сила и енергия; физически доста приличаше на онова, което си представях. Бързо премина съобщение и застана върху образа.
Не е тайна, че някои от неохората дезертират: дори ако темата никога не е била поставяна, тук-там са се появявали намеци, слухове. Не се взимат никакви мерки срещу дезертьорите, не се прави нищо, за да бъдат открити; просто станцията, която са обитавали, е окончателно затворена от екип на Централния град; родствената линия, която представляват, се обявява за прекъсната.
След като Мари 23 е решила да изостави поста си, за да отиде при диваците, знам, че каквото и да й кажа, нищо няма да промени решението й. Няколко минути тя обикаляше из стаята; изглеждаше обхваната от силна нервна възбуда и на два пъти едва не напусна полето на камерата. „Не знам какво ме очаква — каза тя накрая, обръщайки се към обектива, — но съм сигурна, че имам нужда да живея по-пълноценно. Дълго мислих, преди да взема решението си, опитах се да съпоставя всички сведения, с които разполагах. Обсъждах избора си с Естер 31, която също живее в развалините на Ню Йорк; дори се срещнахме физически преди три седмици. Не е невъзможно, отначало чувстваш извънредно умствено напрежение, не е лесно да напуснеш станцията, усещаш огромно безпокойство и объркване, но не е невъзможно…“
Приех информацията и кимнах с глава, за да й кажа, че съм разбрал. „Наистина става дума за потомка на същата Естер, която е познавал твоят прародител — продължи тя. — За момент помислих, че ще пожелае да ме придружи; но в крайна сметка се отказа, поне засега, но имам чувството, че и тя не е доволна от нашия начин на живот. На няколко пъти говорехме за теб; мисля, че ще се зарадва, ако навлезе във фаза на интермедиация“.
Отново кимнах с глава. Тя впери поглед в обектива за няколко секунди, без да каже нищо, и после със странна усмивка метна лека раница на гърба си, обърна се и напусна полето на камерата от лявата му страна. Дълго стоях неподвижен пред екрана, на който както преди се виждаше изображение на празната стая.
Даниел 1, 24
След неколкоседмично униние се залових с животописа си, но това съвсем слабо облекчи болката ми; бях стигнал до срещата ми с Изабел и съчиняването на това смътно копие на истинския ми живот ми изглеждаше нездраво, във всеки случай ни най-малко не вярвах, че творя нещо важно и забележително. В замяна на това Венсан му придаваше голямо значение и всяка седмица ми се обаждаше, за да разбере как върви, дори веднъж ми каза, че по свой начин това, което върша, се равнява по значение на изследванията на Учения в Ланзароте. Естествено, той преувеличаваше, но все пак започнах да работя по-усърдно; странно е как бях стигнал дотам, че да му се доверявам и да го слушам като някакъв оракул.