Мицкевич се обади малко преди седем часа. Да, ДНК на Фокс била запазена и се съхранявала в много добри условия; за съжаление в момента клонирането на кучета било толкова невъзможно, колкото и на хора. Малко оставало до целта, било въпрос на години, а може би на месеци; опитите с плъхове вече били успешни и дори било извършено клониране, макар и не репродуктивно, на една домашна котка. Странно, но кучето поставяло по-сложни проблеми; той обаче ми обеща да ме държи в течение и се зарече Фокс първи да се възползва от новата техника.
Гласът му, който не бях чувал от много отдавна, създаваше същото впечатление за знание, умение и компетентност и когато затворих телефона, усетих нещо странно: ставаше дума за неуспех, за момента всичко се бе провалило и несъмнено бях осъден да прекарам живота си съвсем сам. За пръв път започнах да разбирам Венсан и останалите вярващи; започвах да разбирам значението на Обещанието и докато слънцето уверено се заизкачва над морето, аз за първи път смътно усетих далечно и неопределено чувство, наподобяващо надежда.
Даниел 25, 13
Заминаването на Мари 23 ме смути повече, отколкото очаквах; бях свикнал с нашите разговори; загубата им ме натъжи, липсваха ми, а все още не се бях решил да вляза в контакт с Естер 31.
Разпечатах топографските скици на местата, през които Мари 23 трябваше да премине на път за Ланзароте; често мисля за нея и си я представям през различните етапи на пътуването й. Живеем като забулени с воал, зад укрепление от факти, но имаме избор да разкъсаме воала, да разрушим укреплението; все още човешки, телата ни са готови да заживеят наново. Мари 23 реши да напусне нашата общност и това е свободно и окончателно отпътуване, но аз упорито не мога да свикна с тази мисъл. Върховната сестра препоръчва при такива обстоятелства да се чете Спиноза; посвещавам му по един час дневно.
Даниел 1, 25
Едва след смъртта на Фокс осъзнах напълно размерите на апорията108. Времето се променяше бързо, много скоро в Южна Испания щеше да стане горещо; разголени момичета вече се печаха на слънце на близкия плаж, най-вече през уикендите, и аз започнах да чувствам възраждането на нещо слабо и вяло, което дори не беше желание — защото тази дума предполага поне минимална вяра във възможностите за осъществяването му, — а само спомен, призрак на онова, което би могло да се нарече желание. Виждах cosa mentale, последното мъчение, и в този момент най-сетне можех да кажа, че съм разбрал. По изтънченост и интензивност сексуалното удоволствие не само беше по-висше от всички други житейски удоволствия; то не само беше единственото, което не причинява никаква вреда на организма, а обратно, поддържа го на най-високо ниво на жизненост и сила; то беше единственото удоволствие, единствената истинска цел на човешкото съществуване и всички останали — независимо дали са свързани с богатата храна, тютюна, алкохола или наркотиците — бяха само смешни и отчаяни компенсации, мини-самоубийства, които не смееха да назоват истинското си име, опити за по-бързо разрушаване на тялото, което вече няма достъп до едничкото удоволствие. Човешкият живот беше организиран ужасно просто и в продължение на двайсет години, в сценариите и филмите си, аз само се бях въртял около една-единствена действителност, която можех да изразя с няколко изречения. Младостта беше времето на щастието, неговата единствена възраст — водейки безделен и безгрижен живот, заети отчасти с не особено ангажиращо обучение, младежите можеха да се посветят без ограничения на свободното ликуване на телата си. Те можеха да играят, да танцуват, да обичат, да търсят все по-нови и нови удоволствия. Можеха да излизат рано сутрин от купон, придружени от избраните от тях сексуални партньори, и да наблюдават унилата върволица от чиновници, запътили се към работните си места. Те бяха солта на земята и всичко им беше дадено, позволено, възможно. По-късно, вече създали семейства и навлезли в света на възрастните, те щяха да опознаят неприятностите, работата, отговорностите, трудностите на живота; щяха да плащат данъци, да се подчиняват на административни формалности и да присъстват, безпомощни и засрамени, на бавната в началото, а после все по-бърза деградация на телата си; щяха най-вече да отглеждат смъртни врагове в собствения си дом — децата си, щяха да ги обичат, да ги хранят, да се тревожат от болестите им, да намират средства за обучението и удоволствията им и, противно на случващото се при животните, това нямаше да продължи само един сезон; до края на живота си те щяха да останат роби на потомството си, времето на радостта окончателно щеше да приключи за тях, щяха да се бъхтят докрай, въпреки болката и нарастващите здравословни проблеми, докато станат ненужни и не бъдат окончателно изхвърлени на бунището като негодни и безполезни старци. Децата им ни най-малко нямаше да им бъдат признателни, напротив, те никога нямаше да приемат, че упоритите им усилия са били достатъчни и докрай щяха да ги смятат за виновни за всичко само защото са родители. От този мъчителен, белязан със срам живот щеше да бъде безмилостно прогонена всякаква радост. Пожелаеха ли да се доближат до телата на младите, те щяха да бъдат прогонвани, отхвърляни, правени за посмешище, опозорявани, а в наши дни най-често и затваряни. Тялото на младите, единственото желано благо, което някога е бил способен да създаде светът, беше предназначено изключително за младежите и съдбата на старите беше да работят и да търпят. Такъв беше истинският смисъл на солидарността между поколенията: той се състоеше чисто и просто в холокост на всяко поколение в името на следващото, жесток, продължителен холокост, който не беше съпроводен с никакво съчувствие, с никакво утешение, с никаква материална или емоционална компенсация.