Аз бях изменил. Бях изоставил жена си малко след като забременя, бях отказал да се занимавам със сина си, бях безразличен към смъртта му; бях отхвърлил веригите, разчупил затворения кръг на възпроизводство на страданията и може би това бе единственият благороден жест, единственият автентичен бунт, с който можех да се гордея в края на посредствения си, въпреки привидно артистичния му характер, живот; дори за кратко бях спал с момиче на годините, които щеше да навърши синът ми. Докрай бях защитавал истината с думи и дела, подобно на възхитителната Жан Калман, която по едно време беше най-старият човек на планетата, почина на сто двайсет и две години и на идиотските въпроси на журналистите: „Кажете, Жан, не вярвате ли, че ще се срещнете с дъщеря си? Не вярвате ли, че има нещо после?“ отговаряше неизменно с величествена откровеност: „Не. Нищо. Няма нищо. И няма да видя дъщеря си, защото тя е мъртва.“ Между другото бях отдал почит на Жан Калман в един скеч, припомняйки нейното потресаващо признание: „Аз съм на сто и шестнайсет години и не искам да умра“. Никой не разбра навремето, че бях използвал иронията на точното копие; съжалявах за това недоразумение, съжалявах най-вече, че не бях по-настоятелен и не изтъкнах в по-голяма степен, че борбата й беше борба на цялото човечество, единствената достойна борба. Естествено, Жан Калман умря, Естер ме напусна и, по-общо казано, биологията надделя; и макар че това стана въпреки нас, въпреки мен, въпреки Жан, ние не се бяхме предали, ние до края бяхме отказали да сътрудничим и да одобряваме една система, чийто замисъл беше да ни разруши.
Осъзнавайки героизма си, прекарах прекрасен следобед; все пак реших още на другия ден да замина за Париж, вероятно заради плажа, гърдите на момичетата и котетата им; в Париж също имаше момичета, но гърдите и котетата им се виждаха по-малко. Това не бе единствената причина, дори и ако имах нужда от известна дистанция (по отношение на гърдите и котетата). След размислите ми от изминалата вечер бях изпаднал в такова състояние, че възнамерявах да напиша сценарий за нов спектакъл: нещо жестоко, радикално, в сравнение с което предишните ми провокации ще изглеждат като сладникаво хуманистично дърдорене. Бях се обадил на агента си и бях уговорил среща, за да поговорим; той бе доста изненадан, от толкова дълго време му повтарях, че се чувствам изхабен, мъртъв, че в края на краищата ми беше повярвал. Въпреки това беше приятно изненадан, бях му причинил куп неприятности, но пък му бях помогнал да спечели много пари и, общо взето, той ме харесваше.
В самолета за Париж под влияние на бутилка „Саутърн комфорт“, купена в безмитния магазин на летището в Алмерия, моята героична омраза се трансформира в самосъжаление, което с помощта на алкохола не изглеждаше толкова неприятно, написах следното стихотворение, изразяващо доста добре настроението ми през последните седмици; мислено го посветих на Естер.