На летището „Роаси“ изпих едно двойно еспресо, от което напълно изтрезнях, и докато търсех кредитната си карта, попаднах на текста. Предполагам, че е невъзможно да напишеш каквото и да е, без да почувстваш някаква възбуда, някаква нервна екзалтация, която, колкото и ужасно да е съдържанието на написаното, ти пречи да се чувстваш потиснат. След време обаче нещата се променят и аз веднага си дадох сметка, че това стихотворение не съответства само на моето настроение, а и на един банален факт — колкото и да се напъвах, да протестирах и да се измъквах, аз вече чисто и просто се намирах в лагера на старите и нямаше никаква надежда да го напусна. За известно време предъвквах тази горестна мисъл, както дълго предъвкваме някое ястие, за да свикнем с горчивината му. Напразно — потискаща в началото, мисълта си оставаше все така потискаща и след по-продължителен оглед.
Във всеки случай любезният прием на служителите на „Лутеция“ ме убеди, че не съм забравен, че в медиен план все още съм в надпреварата. „Ще работите ли?“ — попита ме момчето от рецепцията, усмихвайки се съучастнически, сякаш искаше да разбере дали да прати проститутка в стаята ми; намигнах му утвърдително, което доведе до нови любезности и до фразата: „Надявам се, че ще се чувствате добре“, прозвучала ми като молба. Но още през тази първа нощ в Париж мотивацията ми започна да отслабва. Убежденията ми оставаха все така силни, но ми се струваше смешно да се занимавам с артистични изяви, докато някъде в света, и то съвсем наблизо, се извършваше истинска революция. След два дни взех влака за Шьовийи-Ларю. Когато изложих на Венсан заключенията си за неприемливата жертва, която в наши дни изисква създаването на деца, забелязах у него известно колебание или смущение, което ми бе трудно да разбера.
— Знаеш, че доста активно участваме в движението childfree… — отговори той доста нетърпеливо. — Трябва да те запозная с Лука. Наскоро купихме телевизионен канал, тоест част от канал, посветен на новите вероизповедания. Той ще отговаря за програмите, поверихме му целия информационен отдел. Мисля, че ще ти хареса.
Лука беше около трийсетгодишен, с интелигентно и проницателно лице, носеше бяла риза и костюм от мек плат. Той също ме изслуша доста смутено и после ми прожектира серия от рекламни клипове, които имаха намерение да излъчат още следващата седмица по повечето канали със световно покритие. Филмчето траеше трийсет секунди и в една непоносимо реалистична сцена представяше шестгодишно дете, изпаднало в нервна криза в супермаркет. То иска още едно пакетче бонбони отначало с хленчещ — и вече противен — глас, а след отказа на родителите си започва да крещи и да се търкаля по пода, като че ли всеки момент ще получи удар, но от време на време спира и хитро се оглежда, за да провери дали родителите му продължават да му се подчиняват; минаващите край него клиенти му хвърлят възмутени погледи, някои продавачи се приближават до смутителя на реда, а все по-обърканите родители в крайна сметка падат на колене пред малкото чудовище, събират всички пакетчета с бонбони, до които могат да се доберат, и му ги поднасят като жертвени дарове. Последва стопкадър и на екрана с големи букви се изписа следното послание: „JUST SAY NO. USE CONDOMS“109.
Останалите рекламни клипове също така убедително повтаряха основните елементи от житейските принципи на елоимитите по отношение на секса, старостта и смъртта, тоест обичайните човешки въпроси — но името на църквата се посочваше едва накрая с много краткото, почти несъзнателно указание „Църква на елоимитите“ и телефон за контакт.
— По-трудно ми беше с позитивните клипове… — тихо съобщи Лука. — Направих един, мисля, че ще познаеш кой участва…
И наистина, веднага разпознах Ченгето, облечен с джинсов комбинезон — той се суетеше в някакъв хангар край реката и по всяка вероятност се мъчеше да поправи лодка. Осветлението беше великолепно, преливащо, вировете искряха в лятната мараня, обстановката напомняше рекламата за „Джак Даниълс“, но бе по-свежа, по-радостна, без излишна яркост, напомняше пролет, придобила спокойствието на есента. Ченгето работеше уверено, без да бърза, и създаваше впечатление, че върши всичко с удоволствие и има много време пред себе си; после се обръщаше към камерата и широко се усмихваше, а през това време се появяваше посланието: „СПОКОЙСТВИЕ. ЗАВИНАГИ“.