Едва в този момент разбрах защо всички изглеждаха смутени: откритието ми, че щастието принадлежи на младите и почива върху жертването на старите, всъщност не беше нещо ново, тук всички прекрасно бяха разбрали това: Венсан, Лука и повечето от вярващите. Сигурно и Изабел отдавна го беше осъзнала и се беше самоубила спокойно, под въздействието на рационално решение, както когато искаме повторно раздаване на картите, ако партията не потръгне — при малкото игри, които позволяват такова нещо. Нима съм по-глупав от другите? — попитах Венсан същата вечер, докато пиех аперитива си в дома му. Не, отговори той невъзмутимо, в интелектуален план съм бил малко над средното равнище, а в морален съм приличал на всички: леко сантиментален, малко циничен, както повечето хора. Бил съм много откровен; това била специфичната ми черта; в сравнение с възприетите норми съм бил невероятно откровен. Не трябвало да се засягам от тези забележки, добави той, огромният ми успех на сцената вече предполагал такова заключение и това също придавало несравнима ценност на животописа ми. Думите ми щели да бъдат възприети като нещо автентично, като истина; и с малко усилие всички можели да тръгнат по моя път. Ако аз приема елоимизма, значи и други могат да последват примера ми. Той говореше много спокойно, като ме гледаше право в очите, и изглеждаше напълно искрен; освен това знаех, че ме харесва. Именно тогава разбрах какво точно иска да направи и че ще успее.
— Какъв е броят на привържениците ви?
— Седемстотин хиляди.
Той отговори за части от секундата, без да се замисли. Тогава разбрах и третото нещо: Венсан беше станал истинският глава на Църквата, реалният й предводител. Учения се бе посветил — както винаги бе желал — изключително на научната работа; Ченгето бе застанал зад Венсан, подчиняваше се на заповедите му и му беше предоставил изцяло своя практичен ум и впечатляващата си работоспособност. Именно Венсан бе открил Лука; именно той бе лансирал акцията „ДАЙТЕ СЕКС НА ХОРАТА. ДОСТАВЕТЕ ИМ УДОВОЛСТВИЕ“; именно той я бе прекратил след постигането на целта; този път наистина беше заел мястото на пророка. Спомних си за първото ми посещение в къщата в Шьовийи-Ларю и как ми изглеждаше на ръба на самоубийството или на нервния срив. „Камъкът, който отхвърлиха зидарите…“110 — си казах аз. Не изпитвах нито ревност нито завист: природата на Венсан беше различна от моята; бях неспособен да правя онова, което той вършеше; беше постигнал много, но и бе заложил много, беше заложил цялото си същество, беше поставил всичко на карта, и то отдавна, от самото начало, не можеше да постъпи по друг начин, у него никога не беше имало място за стратегия и сметки. Попитах го дали все още работи над проекта за посолство. Той сведе очи с неочаквано стеснение, каквото отдавна не бях забелязвал у него, и отговори утвърдително, да, работел и дори смятал да го завърши съвсем скоро, ако съм останел още един-два месеца, можел да ми го покаже; всъщност много искал да бъда първият посетител — веднага след Сюзан, защото това засягало много пряко Сюзан.
Разбира се, останах; нямаше причина да бързам да се върна в Сан Хосе; на плажа вероятно щеше да има още повече гърди и котета и ще трябваше да се справям с положението. Бях получил факс от брокера, имало интересна оферта от някакъв англичанин, явно рок певец, но и това не беше спешно: след смъртта на Фокс можех да умра там и да бъда погребан до него. Намирах се в бара на „Лутеция“ и след третата „Александра“ мисълта наистина ми се стори превъзходна: не, нямаше да продавам, щях да отделя известна сума за поддръжка на къщата и да я превърна в мавзолей, мавзолей на лайняните неща, защото всичкото, което бях преживял, в общи линии бе лайняно, но чак пък мавзолей. „Лайнян мавзолей…“ — повтарях си тихо израза и чувствах как от топлината на алкохола у мен нараства злобно ликуване. Междувременно, за да облекча последните си мигове, щях да каня курви. Не, не курви, казах си аз, след като размислих за миг, изпълненията им определено бяха твърде механични и жалки. В замяна на това можех да предложа на тийнейджърките, които се препичаха на плажа; повечето щяха да откажат, но може би някои щяха да приемат, във всеки случай бях сигурен, че няма да ги шокирам. Очевидно имаше рискове, те може би имаха криминално проявени гаджета; можех да опитам и с прислужничките, някои бяха съвсем приемливи и вероятно нямаше да откажат на предложението ми да изкарат нещо допълнително. Поръчах си четвърти коктейл и бавно прецених различните възможности, разклащайки алкохола в чашата си; после си дадох сметка, че сигурно няма да предприема нищо и че едва ли ще прибягна до проститутки сега, когато Естер ме напусна, след като не го направих след заминаването на Изабел; разбрах също така, че щях да продължа (съвсем на теория, честно казано, защото знаех, че лично за мен всичко беше приключило, вече си отивах, трябваше да се сложи край, трябваше да се свърши), щях да продължа, въпреки всичко, дълбоко в себе си и противно на всяка очевидност, да вярвам в любовта.