Убеден, че нещата вървят добре и че се е оградил с възможно най-подходящите сътрудници, през последните седмици Венсан се беше посветил изключително на големия си проект. Бях много изненадан, че у него отново се появиха свенливостта, неловкостта, колебливият и неумел начин на изразяване, които беше показал при първата ни среща. В онази сутрин дълго се двоуми, преди да ми позволи да видя труда на живота му. Изпихме по чаша кафе от автомата; после още по едно. Като въртеше празната чашка между пръстите си, той най-сетне ми каза:
— Мисля, че това е последната ми работа… — и добави със сведени очи: — Сюзан е съгласна… Когато настъпи моментът… е, моментът да напуснем този свят и преминем в очакване на следващата инкарнация, ще влезем заедно в тази зала; ще застанем в средата и заедно ще изпием смъртоносната смес. По същия образец ще бъдат построени и други зали, за да могат всички привърженици да имат достъп до тях. Стори ми се… стори ми се необходимо да дам някаква форма на този момент. — Той замълча, погледна ме право в очите. — Трудно беше… — каза той, — много мислих за „Смъртта на бедняците“ на Бодлер, страшно ми помогна.
Прекрасните стихове веднага се появиха в паметта ми, сякаш винаги са били сгушени в някой ъгъл на съзнанието ми, сякаш целият ми живот е бил техен явен или неявен коментар.
Поклатих глава; какво друго можех да сторя? После влязох в коридора към хангара. Щом отворих херметичната, бронирана врата, която водеше във вътрешността му, бях заслепен от много силна светлина и цели трийсет секунди не виждах нищо; вратата глухо се затвори зад мен.
Постепенно очите ми привикнаха, започнах да различавам форми и очертания; всичко това напомняше компютърната симулация, която бях видял в Ланзароте, но светлината на цялата композиция беше още по-ослепителна, Венсан наистина задълбочено беше изучил възможностите на бялата гама. Нямаше никаква музика, само няколко леки потрепвания като неуловими вибрации на атмосферата. Имах чувството, че се движа в някакво млечнобяло, изотропно пространство, което от време на време се кондензира внезапно в зърнести микрообразувания — приближавайки се към тях, различих планини, долини, цели пейзажи, които внезапно се усложняваха, после веднага изчезваха и всичко потъваше в неясна еднородна маса, пресичана от трептящи потенциални очертания. Странното бе, че вече не виждах нито ръцете си, нито друга част от тялото си. Много бързо загубих чувството си за ориентация и тогава ми се стори, че дочух стъпки, които като ехо следваха моите с леко закъснение. Погледнах наляво и забелязах силует, който повтаряше всяко мое движение, но се различаваше от ослепителната белота на атмосферата само с по-матовия си бял цвят. Почувствах лека тревога: силуетът веднага изчезна. Безпокойството ми премина: силуетът отново се материализира, сякаш изскочил от нищото. Постепенно свикнах с присъствието му и продължих огледа си; все по-ясно разбирах, че Венсан беше използвал фрактали, разпознах решетките на Серпински, множествата на Манделброт и самата инсталация сякаш се променяше успоредно с моето възприятие. В момента, когато ми се стори, че пространството около мен се раздробява на троичните множества на Кантор, силуетът внезапно изчезна и настъпи пълна тишина. Вече не чувах собственото си дишане и разбрах, че съм станал пространство; аз бях вселената и феноменалното битие, искрящите микроструктури, които се появяваха, замръзваха и после се разтваряха в пространството, бяха част от мен; почувствах като свои, като извършващи се в тялото ми, всички техни появи и изчезвания. Точно в този момент ме обхвана неудържимо желание да изчезна, да се стопя в светещото, активно и трептящо от постоянни вероятности небитие; светлината стана ослепителна, пространството около мен сякаш се взриви и се разложи на светлинни късчета, но не ставаше дума за пространство в обикновения смисъл на думата, то съдържаше множество измерения и всяко друго възприятие изчезна — това пространство не съдържаше нищо. Стоях така сред вероятности, лишени от форма, и дори преминали отвъд формата и отсъствието на форма, не мога да кажа колко време стоях така и после у мен се появи нещо, в началото съвсем недоловимо, нещо като спомен или сън за силата на гравитацията; едва тогава осъзнах дишането си и триизмерността на пространството, което постепенно стана неподвижно; около мен като дискретни прожекции на бялото отново се появиха предмети и успях да изляза от помещението.