Наистина беше невъзможно, казах по-късно на Венсан, да останеш жив в такова място повече от десетина минути. „Наричам това място любов — каза той. — Човек никога не е можел да обича, никога не е обичал другаде освен в безсмъртието; вероятно затова жените са били по-близо до любовта, когато предназначението им е било да даряват живот. Ние сме си възвърнали безсмъртието и съприсъствието със света; той вече не може да ни разруши, обратно, ние можем да го създадем със силата на погледа си. Ако останем в невинността и в одобрението само на погледа, значи оставаме и в любовта“.
След като се сбогувах с Венсан и се качих в таксито, малко по малко се успокоих; но докато преминавах през парижките покрайнини, в съзнанието ми все още цареше хаос и едва след „Порт д’Итали“ намерих сила да иронизирам и да си повтарям наум: „Как е възможно! Как е възможно такъв изключителен художник, такъв творец на ценности още да не е научил, че любовта е смърт!“ И веднага с лека тъга се убедих, че продължавам да бъда такъв, какъвто бях през цялата си кариера, нещо като Заратустра на средните класи.
Момчето от рецепцията на „Лутеция“ ме попита дали съм прекарал добре.
— Невероятно — казах аз, докато търсех кредитната си карта „Visa premier“, — дори не усетих как мина времето.
Той пожела да узнае дали ще имат честта да ме видят отново. „Не, не мисля… — отговорих аз, — не мисля, че ще имам възможност да дойда скоро“.
Даниел 25, 15
„Обръщаме погледите си към небесата, но небесата са празни“ — пише Фердинанд 12 в своя коментар. Едва при дванайсетото поколение неохора се появили първите съмнения относно идването на Бъдещите — около хиляда години след събитията, разказани от Даниел 1; приблизително по същото време се появили и първите бягства.
Изминало още едно хилядолетие, но положението останало стабилно, а броят на отлъчванията — непроменен. Създавайки една традиция на безцеремонно отношение към научните факти, довело неизбежно до гибелта на философията, човешкият мислител Фридрих Ницше смята, че „човекът е животно от още неустановен вид“113. Ако хората ни най-малко не заслужават такава оценка — във всеки случай по-малко от повечето животински видове, — то тя не е приложима и към изместилите ги неохора. Дори може да се каже, че в сравнение с нашите предшественици най-характерната ни черта е известен консерватизъм. Хората или поне хората от последния период, изглежда, много лесно приемали всеки нов проект, независимо от предложената насока; за тях промяната сама по себе си била ценност. Обратно, ние посрещаме нововъведенията с много голяма сдържаност и ги приемаме само когато ни се стори, че те водят до безспорно усъвършенстване. След Стандартната Генетична Ректификация, която ни превърнала в първия автотрофен животински вид, не е била направена нито една модификация от такъв мащаб. Научните инстанции в Централния град предложили за одобрение разнообразни проекти, например да се развие способността ни да летим или да живеем в подводна среда; те били обсъждани продължително, но в крайна сметка били отхвърлени. Единствените генетични свойства, които ме отделят от Даниел 2, моят първи неочовешки предшественик, са някои минимални подобрения, плод на здравия разум и засягащи примерно увеличението на метаболитната ефективност при усвояването на минералите или леко намаляване на чувствителността на нервните рецептори за болка. По примера на индивидуалните ни съдби нашата колективна история изглежда странно спокойна в сравнение с тази на хората от последния период. Понякога през нощта ставам да наблюдавам звездите. През последните две хилядолетия мощни климатични и геологични трансформации са променили облика на региона, както и на повечето региони по света: светлината и разположението на звездите, групирането им в съзвездия несъмнено са единствените естествени явления, които не са претърпели промени от времето на Даниел 1. Понякога, докато гледам нощното небе, си мисля за Елоимите, за тази странна вяра, която в крайна сметка по заобиколни пътища предизвикала Голямата Промяна. Даниел 1 е жив в мен, тялото му се е превъплътило в моето, неговите мисли са мои, неговите спомени са мои; животът му наистина продължава в мен в много по-голяма степен, отколкото някой някога е мечтал. Животът ми обаче съвсем не е този, който той би искал да живее.
113
Ницше, Фридрих. Отвъд доброто и злото, пр. Ренета Килева-Стаменова. С., „3. Стоянов“, 2002, с. 69. — Б.пр.