Даниел 1, 27
След завръщането си в Сан Хосе аз продължих да влача съществуването си, горе-долу това е всичко, което мога да кажа. Общо взето, като за самоубийство нещата вървяха добре и през юли и август изненадващо леко завърших описанието на събития, които се бяха оказали най-значителните и пагубните в живота ми. Бях начинаещ автор в автобиографичния жанр, честно казано, дори не бях автор и несъмнено това обяснява защо нито веднъж през тези дни не си дадох сметка, че самото писане, създавайки у мен илюзията, че контролирам събитията, всъщност ми пречи да изпадна в състояния, нуждаещи се от онова, което очарователният жаргон на психиатрите нарича шокова терапия. Странно е — дори не подозирах, че се движа по ръба на пропастта; още повече че сънищата ми би трябвало да ме предупредят. В тях все по-често присъстваше Естер, тя беше все по любвеобилна и дяволита, а те ставаха все по-наивно порнографски, истински сънища от глад и не предвещаваха нищо добро. Налагаше ми се да излизам от време на време, за да купя бира и сухари, обикновено на връщане минавах през плажа и очевидно срещах голи момичета и дори в голямо количество; още същата нощ те се оказваха в центъра на сърцераздирателно нереалистични оргии, организирани от Естер, чийто главен герой бях аз; все по-често мислех за нощните полюции на старците, които бяха жива мъка за санитарите, като през цялото време си повтарях, че няма да стигна дотам, че ще извърша своевременно фаталния жест, че у мен все пак има някакво достойнство (макар че в живота ми досега нямаше пример за такова нещо). Може би изобщо не беше сигурно, че ще се самоубия, може би щях да си остана част от онези, които лазят по нервите докрай, а тъй като бях фрашкан с мангизи, можех да лазя по нервите на голям брой хора. Мразех човечеството, мразех го от самото начало и тъй като нещастието озлобява, сега го мразех още повече. В същото време бях станал като кученце, което можеш да укротиш с бучка захар (дори нямах предвид именно тялото на Естер, всичко беше добре дошло — цици, коте); но никой не ми подхвърляше тази бучка захар и бях на път да завърша живота си, както го бях започнал; с отчаяние и ярост, изпаднал в злобна паника, ожесточена от лятната жега. Може би поради животинския си произход хората говорят толкова много за метеорология и климат, правят го под влияние на първичен спомен, вписан в сетивните им органи и свързан с жизнените условия в доисторическата епоха. Но тези банални, общоприети разговори винаги са белег на истински проблем: докато живеем в апартаменти, при стабилни температурни условия, гарантирани от надеждна и изпитана технология, е невъзможно да се отърсим от този животински атавизъм; по същия начин осъзнаването на нашето пълно и окончателно нищожество и нещастие може да се прояви по контраст само в благоприятни климатични условия.