Постепенно разказът ми съвпадна с времето на реалния ми живот; на 17 август, в жесток пек, описах спомените си от партито в Мадрид по случай рождения ден на Естер, което беше станало точно преди една година. Разказах набързо за последния си престой в Париж, за смъртта на Изабел; струваше ми се, че всичко това вече се съдържа в предишните страници, то беше логично следствие, част от общата съдба на хората, а аз, обратно, исках да бъда първопроходец, да създам нещо изненадващо и ново.
Сега вече разбирах пълния обхват на лъжата; тя засягаше всички страни на човешкия живот и употребата й бе универсална; всички философи без изключение я бяха утвърждавали, както и почти всички литератори; вероятно тя бе нужна за оцеляването на вида и Венсан беше прав; моят животопис, след като бъде разпространен и коментиран, вероятно ще сложи край на познатото ни човечество. Моят поръчител, казано на мафиотски жаргон (но наистина ставаше дума за престъпление и дори буквално за престъпление срещу човечеството), можеше да бъде доволен. Човекът щеше да тръгне по друг път; той щеше да приеме нова вяра.
Преди да поставя финалната точка на моя разказ, за последен път си помислих за Венсан, истинският вдъхновител на тази книга и единственото човешко същество, към което някога съм изпитвал това толкова чуждо на природата ми чувство — възхищение. Венсан основателно беше видял у мен качества на шпионин и предател. В човешката история вече е имало шпиони и предатели (впрочем не толкова много, само няколко, и то на големи интервали, дори е забележително, че като цяло хората почти винаги са се държали като покорни добичета, с благодушието на вола, който радостно се качва в камиона за кланицата); но аз безспорно съм първият, който живее в епоха на такъв технически напредък, че предателството ми може да получи максимален отзвук. Всъщност аз само ще ускоря, концептуализирайки я, една неизбежна историческа еволюция. Хората все повече и повече ще искат да водят свободен, безотговорен живот, да търсят неистово насладата; те ще се стремят да живеят така, както вече живеят сред тях всички kids, и когато възрастта наистина ще започне да им тежи, когато няма да могат да продължат борбата, ще приключат; но междувременно ще са влезли в Църквата на елоимитите, генетичният им код ще бъде съхранен и те ще умрат с надежда за безкрайно продължаване на същия отдаден на удоволствия живот. Такъв е смисълът на историческото развитие, дългосрочната му ориентация и тя няма да се ограничи само със Запада, чиято единствена роля ще е да разори пустеещата земя, да прокара пътя, както го е вършел винаги след края на Средновековието.
Тогава човешкият вид в сегашната си форма ще изчезне; тогава ще се появи нещо различно, чието име още не знаем, и то ще бъде може би по-лошо или по-добро, но няма да бъде затворено в амбициите си и във всеки случай ще е по-спокойно; не трябва да се подценява значението на нетърпението и лудостта в човешката история. Може би този недодялан глупак Хегел е имал право, може би аз съм само хитрост на Разума. Малко вероятно е, че видът, който ще ни наследи, ще бъде обществен в същата степен. Откак се помня, идеята, която завършваше всички спорове и слагаше край на всички разногласия, идеята, около която винаги се постигаше абсолютен, спокоен и безпроблемен консенсус, можеше да се резюмира приблизително така: „Всъщност човек се ражда сам, живее сам и умира сам“. Достъпна и за най-повърхностните умове, тази фраза е и заключението, до което са стигнали и най-прозорливите мислители; при всички обстоятелства тя предизвиква единодушно одобрение и след произнасянето й всеки — независимо от възрастта, пола и общественото положение на събеседниците — си мисли, че никога не е чувал нещо по-красиво, по-дълбоко и по-правилно. Това биеше на очи още при моето поколение и още повече при поколението на Естер. Такава умствена нагласа едва ли може дългосрочно да благоприятства за пълноценен обществен живот. Способността за общуване е отживяла времето си и е изиграла историческата си роля; тя е била необходима при появата на човешкия интелект, но днес вече е ненужна и пречеща отживелица. Същото е и със секса, след като изкуственото създаване на деца се прилага повсеместно. „Да мастурбираш, означава да се любиш с човек, когото обичаш“ — тази фраза е приписвана на различни личности, като се почне от Кейт Ричарде и се свърши с Жак Лакан; във всеки случай, когато е била казана, тя е изпреварила времето си и следователно не е имала истинско влияние. Сексуалните отношения със сигурност ще се задържат известно време като рекламен сюжет и принцип на нарцистичната диференциация, като все повече и повече биват запазени за специалистите, за един своеобразен еротичен елит. Нарцистичната борба ще продължи дотогава, докато може да намира доброволни жертви, готови да черпят от нея своята порция унижение, вероятно ще продължи колкото и способността за общуване, ще бъде последната нейна останка, но в крайна сметка ще изчезне. Колкото до любовта, дори не мислете, аз съм навярно последният от моето поколение, който се обича твърде малко и затова е способен да обича друг човек, при това много рядко, само два пъти в живота ми. Няма любов в индивидуалната свобода, в независимостта, това е лъжа, и то една от най-големите, които можем да си представим; любов има само в желанието да те няма, да се стопиш, да изчезнеш като индивид в един вид океан от чувства, както казвали някога, във всеки случай в нещо, което поне в близко бъдеще е обречено.