Преди три години бях изрязал от „Хенте Либре“ фотография на мъж — виждаше се само тазът му, — който беше напъхал члена си наполовина и някак непринудено във вагината на жена на около двайсет и пет години с дълги кестеняви къдрави коси. Всички снимки в това списание, предназначено за „свободни двойки“, се въртяха около една и съща тема: защо точно тази толкова ми беше харесала? Опирайки се на колене и на лакти, младата жена беше извила глава към обектива, сякаш бе изненадана от това неочаквано членонапъхване, случило се, докато е мислила за съвсем друго нещо, например дали да измие плочките в кухнята; тя изглеждаше по-скоро приятно изненадана, погледът й изразяваше добродушно и безлично задоволство, сякаш не умът, а лигавиците й реагираха на този непредвиден контакт. Сама по себе си вагината й изглеждаше еластична и мека, с добри размери, удобна, във всеки случай беше приятно разтворена и създаваше впечатление, че се отваря лесно, при първо поискване. Тази приветлива, лишена от трагизъм гостоприемност, тази готовност да нагостиш другия „с каквото дал Господ“ сега беше всичко, което исках от света, разбрах го в продължение на няколко седмици, докато гледах тази фотография; давах си сметка също така, че никога няма да го получа, че дори не искам истински да го получа и че заминаването на Естер не бе мъчителна измяна, а абсолютен край. Може би вече се беше върнала от Щатите, струваше ми се малко вероятно да е напреднала в кариерата си на пианистка, все пак нямаше нужния талант, нито онзи процент лудост, която върви с него, всъщност тя беше едно твърде разумно създанийце. Дали се е върнала или не, все едно, знаех, че това не променя нищо, че тя няма да поиска да ме види, за нея бях минало свършено и, честно казано, и за себе си бях минало свършено, мисълта да се върна към кариерата си или изобщо да поддържам връзки със себеподобните си този път окончателно ме бе изоставила. Естер ме беше изцедила, бях изхабил с нея последните си сили, бях сдъвкан и изплют. Тя беше щастието ми, но — както още от началото предчувствах — и смъртта ми; това предчувствие впрочем ни най-малко не ме беше разколебало. След като човек трябва да посрещне смъртта си, да я види поне веднъж лице в лице, след като всеки от нас дълбоко в себе си знае това, не е ли далеч по-приятно тази смърт, вместо да приеме обичайния облик на скуката и умората, да ви се яви по изключение с озарено от наслада лице.
Даниел 25, 16
В началото била създадена Върховната сестра, която е първа от първите. След нея били сътворени Седмината Основоположници; те създали Централния град. Ако учението на Върховната сестра е основата на нашите философски концепции, то политическата организация на неочовешките общности дължи почти всичко на Седмината Основоположници; но по собственото им признание, тя е само несъществен параметър, обусловен както от биологическата еволюция, увеличила функционалната автономия на неохората, така и от историческите промени, започнали още в предишните общества и довели до изчезване на релационните функции. Причините за радикалното разделяне на неохората до голяма степен имат случаен характер и всичко сочи, че то се е извършвало бавно, вероятно в течение на няколко поколения. Тоталната физическа изолация е напълно възможна социална конфигурация, съвместима с учението на Върховната сестра и, общо взето, следва неговата насока, а не е следствие от него в строгия смисъл на думата.