Изчезването на контакта довел до загуба на желанието. Не бях почувствал никакво физическо влечение към Мари 23 — както и към Естер 31, която все едно вече не беше на възраст да събужда подобна реакция. Бях убеден, че нито Мари 23, въпреки заминаването си, нито Мари 22, въпреки странния епизод преди края й, описан от предшественика ми, никога не са изпитвали желание. Това, което бяха изпитали обаче, и то по странно мъчителен начин, беше носталгията по желанието, стремежът да го почувстват, да бъдат озарени, както далечните си предци, от тази толкова мощна сила. Въпреки че по темата за носталгията Даниел 1 се показва особено красноречив, аз лично засега съм пощаден от това явление и много спокойно обсъждам с Естер 31 подробностите от връзката на нашите предшественици; тя също проявява хладно безразличие и така, без съжаление и смут, ние се разделяме след епизодичните интермедиации, връщаме се към спокойния ни, съзерцателен живот, който би се сторил на хората от класическия период непоносимо скучен.
Съществуването на остатъчна умствена дейност, лишена от цел и насочена единствено към чистото познание, е един от ключовите моменти в учението на Върховната сестра; досега нищо не е дало повод той да бъде поставен под съмнение.
Еднообразно разписание, изпъстрено с умерен брой кратки епизоди на благодат (като например играта на слънчевите лъчи по щорите или внезапното отстъпление на някоя облачна конфигурация със заплашителни очертания под влияние на силен северен вятър), организира живота ми, чиято точна продължителност е несъществена величина. Аз съм идентичен с Даниел 24 и знам, че в лицето на Даниел 26 ще имам също такъв наследник; спомените от подобните ни съществувания са ограничени и не крият никакви тайни — те в никакъв случай не съдържат необходимия набор от възможности, който да даде опора на индивидуалното ни въображение. В общи линии човешкият живот е един и същ и тази истина, прикривана през целия исторически период, е излязла наяве едва при неохората. Ние отхвърляме несъвършената парадигма на формата и се стремим към вселената на безбройните възможности. Ние сме извън ставането и вече сме навлезли в състояние на неограничен и неопределен стазис.
Даниел 1, 28
Вече е септември, последните летовници ще си заминат, а заедно с тях последните цици и последните котета; последните достъпни микросветове. Очаква ме безкрайна есен, а после космическа зима. Този път наистина изпълних задачата си, преминах последната черта, вече няма оправдание за присъствието ми тук, няма общуване, нито някаква цел. И все пак има нещо, нещо ужасно, което се носи в пространството и сякаш иска да се приближи. Всяка тъга, всяка скръб или точно определена липса е предшествана от нещо друго, което може да се нарече чистият страх от безкрая. Нима това е последният стадий? Какво бях сторил, за да заслужа такава съдба? И какво бяха сторили хората изобщо? У мен вече няма омраза, няма нищо, за което да се вкопча, не виждам опорна точка или някакво указание; има само страх и той е истината на всички неща, целият видим свят. Вече няма реален, осезаем, човешки свят, аз съм вън от времето, нямам нито минало, нито бъдеще, нито тъга, нито проекти, не изпитвам носталгия, нито самота, нито надежда; има само страх.
Безкраят идва, приближава се и иска да ме погълне. Чува се лек шум в средата на стаята. Ето ги призраците, те са пространството и ме заобикалят. Хранят се с мъртвите очи на хората.
Даниел 25, 17
Така завършва животописът на Даниел 1; лично аз съжалявам за това рязко прекъсване. Последните му предвиждания за психологията на вида, който ще замести хората, са доста любопитни; мисля, че ако ги беше развил, можехме да извлечем от тях полезна информация.
Моето впечатление ни най-малко не се споделя от предшествениците ми. Безспорно честен човек, но тесногръд и посредствен, типичен изразител на ограниченията и противоречията, довели до гибелта на вида: такава е, общо взето, строгата оценка, която по примера на Венсан 1 те дават на нашия общ прародител. Ако беше живял, подчертават те, като се вземат предвид апориите, заложени в природата му, то той щеше да продължи циклофреничните си колебания между отчаянието и надеждата и постепенно да изпада във все по-силно чувство за изоставеност, свързано с остаряването и загубата на жизнен тонус; според тях последното му стихотворение, написано в самолета от Алмерия за Париж, е много симптоматично за умствената нагласа на хората от последния период и може да послужи за епиграф на класическата творба на Хатчет и Роулинз „Чувство за самота. Стареене“.