Няма съмнение, че Естер 31 знаеше какво ще поискам от нея, и само след две минути — докато го напечата на клавиатурата — открих последното стихотворение, което Даниел 1 бе написал на Естер, преди да се самоубие; същото това писмо, което беше накарало Мари 23 да изостави дома си, навиците си, живота си и да тръгне да търси някаква хипотетична неочовешка общност.
Част трета
Финален коментар, епилог
В началото на месец юни слънцето изгряваше още в четири часа въпреки сравнително малката географска ширина; освен Голямата Суша промяната на оста на въртене на Земята бе предизвикала много подобни явления.
Като всички кучета Фокс нямаше точно определено време за сън; заспиваше и се събуждаше с мен. Той с любопитство вървеше по петите ми, докато обикалях из помещенията, за да приготвя леката раница, която метнах на раменете си, и весело заразмахва опашка, щом излязох от резиденцията, за да стигна до защитната бариера; обикновено първата ни дневна разходка ставаше много по-късно.
Когато включих устройството за отваряне, той ме изгледа учудено. Металните колела се завъртяха бавно около оста си и разкриха триметров отвор; направих няколко крачки и излязох навън. Фокс отново ме погледна смутено и въпросително — нищо в спомените от предишния му живот и в генетичната му памет не го беше подготвило за подобно събитие; впрочем мен също. Той се поколеба още няколко секунди, а после кротко заситни до краката ми.
Отначало трябваше да премина около десет километра през равно и лишено от растителност пространство; после следваше много слаб горист наклон, който се простираше чак до хоризонта. Имах само една цел: да се движа в посока юг-югозапад; въпросната неочовешка, човешка или кой знае каква общност вероятно се намираше на мястото на Ланзароте или близо до него; може би щях да успея да я открия. Нямаше почти никакви сведения за хората, населяващи областите, които трябваше да прекося; в замяна на това топографията им наскоро бе заснета много точно.
Пътят бе лек, макар и каменист, и след два часа стигнах гората; Фокс подскачаше до мен, явно щастлив от тази дълга разходка и от възможността да раздвижи мускулите на краката си. През цялото време съзнавах, че отлъчването ми бе провал и може би самоубийство. Бях напълнил раницата си с капсули с минерални соли, можех да издържа няколко месеца, защото по пътя нямаше да ми липсва нито питейна вода, нито слънчева светлина; естествено, запасите ми щяха да свършат, но засега проблемът беше храната на Фокс — можех да ловувам, бях взел пистолета и няколко кутии с патрони, но никога не бях стрелял и нямах представа какъв вид животни ще срещна в местата, които ми предстоеше да прекося.
Привечер гората стана по-рядка и стигнах до зелена ливада, разположена на върха на склона, по който се изкачвах от сутринта. На запад той доста рязко се спускаше надолу, а после, докъдето стигаше погледът, се простираха хълмове и стръмни долини, все така покрити с гъста гора. До този момент не бях забелязал никаква следа от човешко присъствие, нито каквото и да е животно. Реших да спра през нощта близо до едно езерце, от което извираше поток, а после да потегля на юг. Фокс продължително пи вода и после легна в краката ми. Изпих трите капсули — дневната доза, необходима за поддържане на метаболизма ми, след това разгънах лекото аварийно одеяло, което бях взел със себе си; нямаше нужда от друга завивка, знаех, че едва ли ще преминем през високопланинска зона.
Към полунощ захладя; Фокс се сгуши до мен, дишайки равномерно. Понякога сънуваше и мърдаше с лапи сякаш преминаваше през препятствие. Спах много лошо: начинанието ми изглеждаше все по-неразумно и обречено на неуспех. Но не съжалявах; впрочем можех спокойно да се върна обратно, нямаше никакъв контрол от Централния град, обикновено бягствата се констатираха случайно, понякога след много години, когато нещо трябваше да се достави или поправи. Можех да се върна, но не го желаех — вече не понасях живота, който водех и щях да водя докрай, не издържах тази самотна рутина, прекъсвана единствено от интелектуално общуване. Щастието би трябвало да настъпи, щастието на послушните деца, гарантирано от придържането към незначителните процедури, от сигурността, които те обезпечаваха, от липсата на болка и риск; но то не беше дошло и умереният ни живот ни беше довел до апатия. Дребните радости на неохората по правило се свеждаха до организация и класиране, до създаване на малки подредени съвкупности, до старателно и рационално преместване на неголеми предмети. Те обаче се бяха оказали недостатъчни. Върховната сестра обясняваше изчезването на желанието с будистки термини и беше заложила на поддържането на слаба, нетрагична и напълно консервативна енергия, която трябваше да осигури функционирането на едно по-бавно, но по-проницателно и поради това по-точно мислене, на едно освободено мислене. Резултатът беше незадоволителен и нашите поколения потъваха в тъга и меланхолия, в унила и в последна сметка смъртоносна апатия. Най-яркият белег за неуспеха е, че бях стигнал дотам да завиждам на Даниел 1, на неговата противоречива и бурна съдба, на любовните терзания, които са го вълнували, въпреки преживените страдания и дори — на трагичния му край.