Следвайки разпорежданията на Върховната сестра, години наред, всяка сутрин след събуждане, правех упражненията, описани от Буда в проповедта му за правилното насочване на вниманието. „Той стои, наблюдавайки тялото си отвътре; той стои, наблюдавайки тялото си отвън; той стои, наблюдавайки тялото си отвътре и отвън. Той стои, наблюдавайки появата на тялото, той стои, наблюдавайки изчезването на тялото; стои, наблюдавайки появата и изчезването на тялото. «Ето тялото» — за него това самонаблюдение съществува само в съзнанието, в разсъдъка и по този начин той е освободен и не се привързва към нищо в този свят“. От създаването ми, във всеки миг от живота ми се стараех да осъзнавам дишането си, кинестезичното равновесие на организма си, промените в общото му състояние. Никога не бях изпитвал онази огромна радост, онова преображение на физическото битие, които бяха изпълвали Даниел 1 при осъществяване на желанията му, и особено онова чувство, че е отнесен в друг свят, пробудено от допира му с женската плът; аз дори нямах понятие за тях и сега ми се струва, че вече няма да мога да живея при подобни условия.
Влажна зора огря гористата местност и с нея нахлуха мечти за нежност, които не успявах да разбера. Нахлуха и сълзи, чийто солен вкус ми се стори много странен. После се появи слънцето, а заедно с него и насекомите; едва сега започнах да разбирам какъв е бил животът на хората. Дланите и стъпалата ми се покриха със стотици малки мехурчета; сърбежът беше ужасен и трябваше да се чеша яростно цели десетина минути, докато кожата ми не се разкървави.
По-късно, когато навлязохме в една тучна ливада, Фокс успя да хване заек; с много точен жест той счупи шийните му прешлени и донесе кървящото животинче в краката ми. Отвърнах глава, когато той започна да разкъсва вътрешните органи; така е устроен светът на природата.
През следващата седмица прекосихме стръмна местност, която според картата ми вероятно някога е била Сиера де Гадор; сърбежът намаля или по-скоро свикнах с тази постоянна болка, усилваща се привечер, както свикнах и с мръсотията по кожата ми и с по-силната телесна миризма.
Една сутрин, малко преди разсъмване, се събудих и не усетих до себе си топлото телце на Фокс. Скочих, обзет от паника. Той беше на няколко метра и се търкаше в едно дърво, като сърдито кихаше — явно нещо го болеше зад ушите в основата на тила. Приближих се и внимателно взех главата му в ръцете си. Разтворих козината му и открих малка сива подутина, широка няколко милиметра: беше кърлеж, познах го, защото бях чел описанието му в книги по зоология. Знаех, че този паразит трябва да се извади много предпазливо; върнах се при раницата си, извадих щипци и марля, напоена със спирт. Фокс слабо изстена, но стоеше неподвижен, докато траеше операцията: бавно, милиметър по милиметър успях да извадя насекомото от плътта му; то беше сиво, месесто, отвратително и се беше подуло от изсмуканата кръв; така е устроен светът на природата.
В първите дни на следващата седмица, към обед, се оказа, че огромна пукнатина прегражда пътя ми на изток. Знаех за съществуването й от сателитните снимки, но бях останал с убеждението, че мога да мина през нея и да продължа по-нататък. Абсолютно отвесните синкави базалтови стени се спускаха на стотици метри и стигаха до неравно дъно, състоящо се от черни камъни и кални езерца. В прозрачния въздух се виждаха и най-малките детайли на отсрещната стена, разположена може би на десетина километра: тя също беше напълно отвесна.