Дълга и объркана, историята на Голямото Смаляване днес е известна само на няколко специалисти, които се основават най-вече на монументалната двайсет и тритомна „История на северните цивилизации“ от Равенсбургер и Дикинсън. Несравним източник на информация, това произведение понякога се е смятало за лишено от строги доказателства; особено го упреквали, задето оставило твърде голямо място на разказа на Хорса, който според Пенроуз дължи повече на литературното влияние на епичните песни и на слабостта на автора към правилния ритъм, отколкото на стриктната историческа истина. Така например той подлага на критика следния пасаж:
Този пасаж, обяснява той, явно противоречи на онова, което знаем за климатичната история на земното кълбо. Но по-задълбочени изследвания са показали, че в началото гибелта на човешките цивилизации се съпровождала от внезапни и непредвидими температурни промени. Същинското Голямо Смаляване, тоест топенето на ледовете в резултат на две термоядрени експлозии на Северния и Южния полюс, довело до потъването на целия азиатски континент, с изключение на Тибет, и двайсетократното намаляване на земното население станало едва след век.
Други исторически проучвания нагледно показват, че през този смутен период се появили вярвания и начини на поведение, характерни за най-древното фолклорно минало на западното човечество, като астрологията например, магиите, спазване на династични йерархии. Наблюдавало се възстановяване на племена от селски или градски тип, връщане към варварски култове и обичаи: изчезването на човешките цивилизации, поне в първата си фаза, до голяма степен потвърдило предвижданията на редица автори на научна фантастика от края на XX век. Бъдеще, изпълнено с насилие и диващина, очаквало хората и много от тях осъзнали това далеч преди началото на първите смутове; в това отношение някои издания, като например „Метал Юрлан“115, свидетелстват за невероятна проницателност. Но тя ни най-малко не накарала хората да предприемат нещо или поне да се замислят за някакво решение. Човечеството, учи Върховната сестра, трябвало да изтърпи отреденото му насилие до окончателния си разпад; нищо не можело да го спаси, дори и да допуснем, че подобно спасение е желателно. Малката неочовешка общност, групирана в защитени от безупречна охранителна система анклави, снабдена с надежден механизъм за възпроизвеждане и автономна комуникационна мрежа, лесно издържала този период на изпитания. Тя оцеляла също така безпроблемно и след Второто Смаляване, предизвикано от Голямата Суша. Като не позволила да се разграбят и унищожат човешките познания, които при подходящ случай умерено допълвала, тя щяла да изиграе ролята на манастирите през Средновековието — с тази разлика, че нейната цел не била да подготви бъдещото възраждане на човечеството, а напротив: да създаде всички възможни условия за неговото унищожаване.
През следващите три дни прекосихме сухо и белезникаво плато с хилава растителност; трудно намирахме вода и дивеч и аз реших да свия на изток, отклонявайки се от посоката на пукнатината. Следвайки течението на Рио Гуардал, стигнахме до водохранилището Сан Клементе, а след това с радост открихме сенчестите и пълни с дивеч гори на Сиера де Сегура. По време на пътешествието ни си давах сметка, че вследствие на биохимичното си устройство притежавам изключителна издръжливост и способност за адаптация към различен вид среда, каквито не се срещат в животинския свят. Досега не бях видял следа от големи хищници и по-скоро в чест на древната човешка традиция всяка вечер, след като установявахме лагера ни, запалвах огън. Фокс много бързо възвръщаше древните си атавистични навици, характерни за кучето, откакто преди много хиляди години бе решило да стане спътник на човека и по-късно и да заеме мястото си край неохората. От върховете се спускаше прохлада, намирахме се на две хиляди метра надморска височина; Фокс съзерцаваше пламъците и после лягаше в краката ми, загледан в тлеещата в огнището жарава. Знаех, че сънят му е лек и при първата тревога е готов да скочи, да убива и да умре, ако се наложи, за да опази господаря и дома си. Въпреки че бях прочел внимателно разказа на Даниел 1, не бях разбрал докрай какво точно хората са назовавали с думата любов, не бях схванал многобройните и противоречиви значения, които й придаваха. Бях доловил жестокостта на сексуалния двубой, непоносимата болка на емоционалната самота, но все още не виждах какво им беше позволило да се надяват, че ще съумеят да съчетаят по някакъв начин тези противоположни стремежи. Но след това неколкоседмично пътешествие из планините на Испания аз повече от всякога се чувствах способен да обичам в най-възвишения смисъл, който според тях съдържаше тази дума; повече от всякога бях готов лично да се убедя, че „животът може да е много хубав“, както казва Даниел 1 в последното си стихотворение, и разбирах защо носталгията по това чувство е тласнало Мари 23 по пътищата толкова далеч оттук, от другия бряг на Атлантическия океан. Аз самият бях поел по също толкова хипотетичен маршрут, но вече ми беше безразлично дали ще достигна крайната цел; всъщност исках само да продължа да вървя с Фокс през планини и равнини, да се събуждаме заедно, да се къпем в ледената вода на реката, да съхнем на слънце, да прекарваме вечерите край огъня под звездното небе. Бях постигнал невинността, някакво неконфликтно и неотносително състояние, нямах вече нито план, нито цел и индивидуалността ми се разтваряше в еднообразното повторение на дните; бях щастлив.