Прекарах спокойно нощта и се събудих малко преди разсъмване. Следван от Фокс, направих обиколка на замъка, наблюдавайки как слънцето се издига над езерото; диваците вероятно се бяха оттеглили на бреговете му, след като бяха напуснали селото. След това направих пълен оглед на замъка и открих много предмети, изработени от хората и все още добре запазени. Всички, които имаха електронни елементи и литиеви батерии за запазване на информацията при спиране на тока, бяха безвъзвратно повредени от времето; ето защо оставих настрана всички мобилни телефони, компютри и органайзери. В замяна на това повечето апарати, съдържащи само механични или оптични части, бяха в добро състояние. Поиграх си с един двуобективен фотоапарат, марка „Ролейфлекс“, в матовочерна метална кутия; устройството за придвижване на лентата работеше безупречно; блендите се затваряха и отваряха с приятен шум и със скорост, която съответстваше на цифрата, посочена на регулатора. Ако още съществуваха ленти и фотолаборатории, със сигурност щях да направя прекрасни снимки. Слънцето вече започваше да прежуря и обагряше със златисти отблясъци повърхността на езерото, а аз размишлявах за прелестта и забравата, за най-хубавото качество на човечеството — неговата техническа изобретателност. Днес нищо не бе останало от литературните и художествените творби, с които хората толкова се гордеели; темите, които ги бяха породили, бяха загубили актуалността си, емоционалната им сила се беше изпарила. Нищо не беше останало и от философските и богословските системи, заради които хората се бяха сражавали, понякога бяха умирали, а най-често — убивали; всичко това не намираше у неохората никакъв отзвук, за нас то беше произволно бълнуване на ограничени, объркани умове, неспособни да създадат и най-малкото точно или поне полезно понятие. Но техническите творения на хората все още можеха да вдъхнат респект — именно в тази област човекът беше дал най-доброто от себе си, беше изразил дълбоката си същност и още от самото начало беше постигнал превъзходство, към което неохората не бяха добавили нищо ново.
Моите собствени технически потребности бяха много ограничени: задоволих се с един силен бинокъл и нож с широко острие, който пъхнах в колана си. Възможно е все пак да срещна опасни животни по пътя си, ако изобщо го продължа. Следобед над долината се струпаха облаци и малко по-късно заваля проливен дъжд, наподобяващ бавно спускащи се тежки завеси; капките приглушено отекваха в двора на замъка. Излязох малко преди залез-слънце; потъналите във вода пътища бяха непроходими; разбрах, че лятото отстъпва място на есента и че ще остана тук още няколко седмици, а може би и месеци; знаех, че ще дочакам началото на зимата, че дните отново ще станат студени и сухи. Можех да ловувам, да убивам елени или сърни и да ги пека в камината, да водя простия живот, за който бях чел в различни човешки животописи. Знаех, че Фокс ще се радва, подобно съществуване е заложено в гените му; аз лично се нуждаех от капсули с минерални соли, но имах запаси за половин година. След това трябваше да намеря морска вода, ако все още имаше море и можех да стигна до него; иначе трябваше да умра. Привързаността ми към живота не е голяма в сравнение с човешките критерии, всичко в учението на Върховната сестра насочва към преодоляване на привързаността. Оказвайки се в първичния свят, имах чувството, че съм натрапник, попаднал случайно в естествена среда, където всичко е насочено към оцеляване и продължение на вида.
Късно през нощта се събудих и забелязах огън на брега на езерото. Насочих бинокъла в тази посока и изпитах истински шок, когато зърнах диваците — никога не ги бях виждал толкова отблизо, пък и те се различаваха от нещастниците, които населяваха Алмерия: телата им бяха по-яки, а кожата по-бяла; по всяка вероятност уродливият екземпляр, когото бях забелязал при пристигането си в селото, беше изключение. Бяха трийсетина на брой, скупчени около огъня и облечени с кожени дрипи — навярно човешка изработка. Не можах да издържа дълго на тази гледка и отидох да си легна в тъмнината, треперейки леко; Фокс се сгуши до мен, като побутваше рамото ми с муцуна, докато се успокоя.
На другата сутрин открих пред вратата на замъка твърд пластмасов куфар, също човешка изработка. Тъй като не бяха развили никаква технология и бяха неспособни да произведат сами какъвто и да е предмет, диваците живееха от останките на човешкото производство и използваха единствено предметите, които откриваха тук-там из развалините на древните жилища — но само онези, които разбираха за какво служат. Отворих куфара: в него имаше неизвестни за мен грудки и парче печено месо. Това потвърждаваше, че диваците не знаят нищо за неохората; очевидно, те не съзнаваха, че моят метаболизъм е различен от техния и че аз не мога да използвам тези храни; Фокс обаче изяде лакомо парчето месо.