През следващите дни се осмелих да навляза по-навътре в гората около езерото; под сянката на високите дървета растеше ниска трева, в която си играеха слънчеви зайчета. От време на време чувах шум в някой гъсталак или пък Фокс ръмжеше предупредително. Знаех, че диваците са тук, намирах се на територията им, но те нямаше да посмеят да се покажат; навярно изстрелите ги плашеха. Впрочем с основание; сега вече бях овладял напълно карабините си, успявах да ги заредя много бързо и ако пожелаех, можех да устроя истинско кръвопролитие. Съмненията, които през абстрактния ми и самотен живот можеха да ме обземат, сега вече бяха напълно изчезнали: знаех, че имам работа със зловредни, нещастни и жестоки същества; сред тях в никакъв случай нямаше да открия любовта, нито възможността за нея, нито един от идеалите, захранващи мечтите на човешките ни предшественици; те бяха карикатура на най-лошите тенденции на обикновеното човечество, което още Даниел 1 бе опознал и чиято гибел той бе желал, планирал и до голяма степен — осъществил. Тези мои мисли бяха потвърдени отново по време на някакъв празник, организиран от диваците няколко дни по-късно. Беше пълнолуние и ме събуди воят на Фокс; дайретата биеха силно и настойчиво. Качих се на върха на централната кула с бинокъл в ръка. Цялото племе се беше събрало на поляната, бяха запалили голям огън и изглеждаха свръхвъзбудени. Сборището се ръководеше от главатаря, седнал в продънена автомобилна седалка; той носеше тениска с надпис „Ibiza beech“ и високи боти; краката и половите му органи бяха голи. Той даде знак, музиката стана по-бавна и членовете на племето се наредиха в кръг, оформяйки нещо като арена, на която двамата помощници довлякоха, блъскайки ги безжалостно, двама възрастни диваци — най-старите в племето, може би имаха шейсет години. Бяха чисто голи и въоръжени с ками с широко и късо острие — точно такива бях открил в килера на замъка. Отначало двубоят преминаваше в пълна тишина, но при вида на първата кръв диваците започнаха да крещят, да свиркат и да насърчават противниците. Веднага разбрах, че това е смъртен двубой, целящ премахването на най-нежизнеспособния индивид; бойците удряха безмилостно, опитвайки се да засегнат лицето или най-чувствителните места. След първите три минути имаше почивка и те клекнаха в двата края на арената, като бършеха потта си и отпиваха големи глътки вода. По-дебелият изглеждаше зле, беше загубил много кръв. По знак на главатаря двубоят се възобнови. Дебелакът стана, като се олюляваше; без да губи нито секунда, противникът скочи върху него и му заби камата в окото. Той падна на земята с окървавено лице и в този момент започна подялбата на плячката. С вдигнати във въздуха ками самците и самките от племето се нахвърлиха с вой върху ранения, който се опитваше да изпълзи на по-безопасно място; едновременно с това отново отекнаха дайретата. Отначало диваците режеха парчета месо и ги печаха на жарта, но яростното изстъпление се засилваше и те започнаха да разкъсват със зъби тялото на жертвата, чиято миризма сякаш ги опияняваше. За няколко минути от дебелия дивак останаха само кървящи парчета, разпръснати по поляната в радиус няколко метра. Главата лежеше настрани, недокосната, с изключение на изваденото око. Един от помощниците я взе и я подаде на главатаря, който се изправи и я размаха под звездната светлина; музиката отново замлъкна, а членовете на племето запяха някакъв нечленоразделен речитатив, пляскайки бавно с ръце. Предположих, че става дума за някакъв ритуал на обединение, начин да се заздравят връзките в групата, като същевременно се унищожат слабите и болни членове; всичко това отговаряше напълно на познанията ми за човечеството.
Когато се събудих, ливадите бяха покрити с тънък слой слана. Посветих цялата сутрин на подготовката на последния, както се надявах, етап от пътешествието си. Фокс подскачаше след мен, докато влизах и излизах от стаите. Знаех, че ако продължа на запад, ще премина през по-топли и по-равнинни области; аварийното одеяло нямаше да ми е нужно. Не знам защо се бях върнал към първоначалния си проект да посетя Ланзароте — мисълта да срещна неочовешка общност продължаваше да не ме изпълва с възторг, а и нямах никакви допълнителни сведения за съществуването й. Несъмнено перспективата да изживея остатъка от живота си в зони, гъмжащи от диваци, дори в компанията на Фокс и дори да знаех, че те се плашат от мен повече, отколкото аз от тях и ще се стараят да стоят на почтително разстояние, след миналата нощ бе станала непоносима. Дадох си сметка, че постепенно скъсвам с всички възможности; може би на този свят нямаше подходящо за мен място.