Краката ми се подкосиха, паднах на колене пред все още топлото тяло на моя другар; ако бях дошъл пет или десет минути по-рано, диваците вероятно нямаше да го нападнат. Трябваше да го погреба, но точно в този момент бях безсилен. Нощта падаше, над езерото се напластяваше студена мъгла. Дълго, много дълго съзерцавах осакатеното тяло на Фокс; после дойдоха мухите, не бяха много.
Мястото беше заключено и паролата беше: елентерин.
Останах сам. Нощта се спускаше над езерото и самотата ми бе окончателна. Повече никога нямаше да има Фокс, нито друго куче с неговия генетичен код, той бе погълнат от тоталното унищожение, към което се насочвах и аз. Вече знаех със сигурност, че бях опознал любовта, тъй като опознавах страданието. За миг се сетих за животописа на Даниел; сега вече разбирах, че неколкоседмичното ми пътуване ми беше дало опростена, но изчерпателна представа за човешкия живот. Вървях цяла нощ и цял ден, после още една нощ и през по-голямата част от третия ден; от време на време спирах и гълтах една капсула минерални соли, пиех вода и отново потеглях; не чувствах никаква умора. Нямах кой знае какви познания по биохимия и психология, в рода на Даниеловците нямаше учени; знаех обаче, че у неохората преминаването към автотрофия бе съпътствано от редица структурни и функционални изменения на гладката мускулатура. В сравнение с човека аз бях по-гъвкав, по-издръжлив и с по-висока способност за самостоятелно функциониране. Естествено, и психологията ми беше различна; не знаех какво е страх и ако можех да страдам, то съвсем не изпитвах онова, което хората наричат съжаление; подобно чувство съществуваше в мен, но не бе свързано с никакъв мисловен образ. Вече чувствах някаква липса при спомена за ласките на Фокс, за начина, по който се сгушваше на коленете ми; за къпанията, разходките и най-вече за радостта в погледа му, която ме разтърсваше, защото ми бе чужда. Но това страдание и тази липса ми се струваха неизбежни просто защото съществуваха. Мисълта, че нещата са можели да бъдат и други, изобщо не ми минаваше през ума, така както не можех и да помисля, че една планинска верига, която виждам с очите си, може да изчезне и да бъде заместена с равнина. Осъзнаването на абсолютния детерминизъм вероятно ни различаваше най-много от нашите човешки предшественици. Също като тях и ние бяхме разумни машини; но противно на тях, ние съзнавахме, че сме само машини и нищо повече.
Вървях, без да мисля за нищо, около четирийсет часа, в главата ми бе пълна мъгла, водеше ме единствено споменът за маршрута по картата. Не зная какво ме накара да спра и да дойда на себе си; несъмнено странният пейзаж около мен. Бях недалеч от развалините на древния Мадрид, във всеки случай се намирах сред огромно асфалтирано пространство, стигащо чак до хоризонта; едва в далечината се виждаха ниски и голи хълмове. На места асфалтът се беше надигнал, образувайки гигантски бабуни, сякаш под въздействието на ужасна топлинна вълна, изригнала от дълбините на земята. Асфалтови ленти стърчаха нагоре, издигаха се на няколко десетки метра височина, пречупваха се и изчезваха в купища чакъл и черни камъни; метални останки и счупени стъкла покриваха пръстта. Отначало помислих, че се намирам до някакъв входен пункт на магистрала, но не виждах никакви пътни знаци и в крайна сметка разбрах, че това са развалините на летището Барахас. Продължавайки на запад, забелязах няколко останки от човешка дейност: телевизори с плосък екран, купчини строшени компактдискове, огромен рекламен билборд с певеца Давид Бисбал.
Вероятно в този регион радиацията все още бе твърде висока, това бе едно от най-бомбардираните места през последните етапи на междучовешкия конфликт. Разгледах картата си: намирах се съвсем близо до върха на пукнатината; ако исках да продължа в същата посока, трябваше да тръгна на юг и да мина през някогашния център на града.
На кръстовището на шосе M45 и P2 се забавих поради струпването на полуразтопени автомобили. Преминавайки през бившите депа на ИВЕКО, забелязах първите градски диваци. Бяха около петнайсетина, скупчени под металния навес на един хангар на около петдесет метра от мен. Насочих карабината и бързо стрелях; един от силуетите падна, останалите се скриха вътре в хангара. След малко се обърнах и видях, че двама предпазливо излизат навън, за да вкарат другаря си вътре в хангара — вероятно искаха да се угостят. Бях взел бинокъла и установих, че те са по-дребни и по-уродливи от онези в Аларкон; тъмносивата им кожа беше обсипана с брадавици и циреи — вероятно последица от радиацията. Във всеки случай те проявяваха същия ужас от неохората; тези, които срещах в развалините на града, побягваха, преди да се прицеля както трябва; все пак с удоволствие свалих пет-шест парчета. Повечето от тях бяха куци, но успяваха да се придвижват бързо, като понякога си помагаха с предните крайници; бях изненадан и дори смаян от това непредвидено гъмжило.