В момента, когато се канех да върна листата в тръбата, забелязах вътре още нещо, което извадих доста трудно. Това беше страница, откъсната от човешка книга в джобен формат, прегъната няколко пъти така, че да заприлича на лентичка, която се разкъса, когато се опитах да я разгъна. На най-голямото парче прочетох следните фрази, в които веднага разпознах диалога от „Пирът“, където Аристофан излага схващанията си за любовта:
„И така, попадне ли човек — бил той любител на момчета, било всеки друг, — на собствената си половина, тогава и двамата ги обхваща някакво чудно приятелство, близост и любов, не желаейки, така да се каже, да се разделят и за съвсем малко време. И те са хората, които преминават живота си заедно, които не биха могли дори да кажат какво очакват един от друг. И никой не би помислил, че това е еротично общуване, че затова именно се радват един на друг и се стремят с такава голяма ревност да бъдат заедно. Ясно е, че друго нещо иска душата и на двамата, което тя не може да изрази, но го усеща и загатва неопределено“.116
Спомнях си много добре продължението: ковачът Хефест се явява на двамата смъртни, „докато спят заедно“, и им предлага да ги претопи в едно, така че от двама да станат един, а след смъртта си да бъдат и в подземното царство един вместо двама, да бъдат заедно мъртви. Спомнях си най-вече последните фрази: „… и причината е, че древната ни природа е такава, че образуваме едно цяло. Жаждата и стремежът към тази цялост наричаме любов“. Именно тази книга беше отровила първо западното, а после и цялото човечество, беше му вдъхнала отвращение от животинското му съществуване, беше го заразила с мечта, от която то безуспешно се е опитвало да се отърве в течение на повече от две хилядолетия. Дори християнството, дори самият св. ап. Павел не са се преборили с тази сила, а са се преклонили пред нея. „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата“117. Във всички човешки животописи, дори и в най-късните, виждаме неизлечимата носталгия по нея. Когато се опитах да сгъна парчето хартия, то се разпадна между пръстите ми. Затворих тръбичката и я поставих обратно на земята. Преди да тръгна, за последен път помислих за Мари 23, която до такава степен беше съхранила човешкото в себе си; спомних си тялото й, което вече никога нямаше да опозная. Изведнъж с тревога разбрах, че щом съм намерил съобщението, значи някой от нас се е отклонил от пътя.
Еднообразната, бяла повърхност не предлагаше никакъв ориентир, но слънцето грееше и като разгледах набързо сянката си, разбрах, че наистина съм се отклонил на запад; сега трябваше да тръгна право на юг. Не бях пил от десет дни и моята разсеяност можеше да ми струва скъпо. Всъщност не страдах много, усещането за болка бе много по-слабо, но чувствах огромна умора. Инстинктът за самосъхранение съществува у неохората, но просто е по-умерен; в течение на няколко минути проследих у себе си борбата му с умората, знаейки, че в крайна сметка той ще победи. Поех бавно на юг.
Вървях през целия ден и през цялата нощ, като се ръководех от звездите. Едва призори на третия ден забелязах облачния слой. Копринената му повърхност наподобяваше преливащо вибриране на хоризонта, трепкаща светлина и отначало помислих, че става дума за мираж, но като се приближих още малко, ясно видях красивата матова белота на облаците, разделени от неестествено неподвижни тънки спираловидни извивки. Към обед прекосих облачния слой и се озовах пред морето. Бях стигнал крайната цел на пътуването си.
Всъщност пейзажът малко напомняше океана, който е познавал човекът; той се състоеше от малки езера и блата с почти неподвижна вода, разделени от пясъчни наноси; беше окъпан от еднообразна опалова светлина. Нямах сила да тичам и олюлявайки се тръгнах към източника на живот. Първите, не особено дълбоки езера съдържаха малък процент минерали; при все това тялото ми с признателност прие солената баня, стори ми се, че някаква живителна и благотворна вълна премина през мен. Разбирах и почти успявах да почувствам процесите в тялото ми; осмотичното налягане се нормализираше, метаболитните вериги се задвижваха и произвеждаха необходимия за функционирането на мускулите ми АТФ118, както и протеините и мастните киселини, участващи в клетъчната регенерация. Като че ли събуден от кошмар, отново потъвах в сън, сякаш машината въздъхна удовлетворено.
118
Аденозин трифосфат (АТФ) — вещество, което съхранява и пренася химичната енергия в клетките. — Б.пр.