След два часа се съвзех, силите ми почти се бяха възстановили: температурата на въздуха и на водата беше една и съща, може би около 37°С, защото не усещах нито студ, нито топлина; светлината беше ярка, но не ослепителна. В пясъка между езерцата се бяха образували дупки, които напомняха малки гробове. Легнах до един от тях; пясъкът бе топъл и мек. Тогава разбрах, че ще живея тук, и то дълго. Денят и нощта продължаваха точно по дванайсет часа и предчувствах, че ще бъде така през цялата година, че астрономическите промени през Голямата Суша бяха създали на това място зона без сезони, където лятото вечно беше в началото си.
Бързо загубих навика да спя в определено време; сънят ми продължаваше един или два часа, денем и нощем, но не знам защо, всеки път имах нужда да се сгуша в една от пясъчните ями. Нямаше следа от растения или животни. Не забелязвах почти никакви ориентири — додето се простираше погледът ми, имаше само пясък, блата и различни по размери езера. Гъстите облаци почти не ми позволяваха да виждам небето; не бяха напълно неподвижни, но се движеха невероятно бавно. Понякога между две облачни маси се появяваше къс небе, на което можех да зърна слънцето или звездите; това бе единственото събитие, единствената промяна в хода на дните; вселената сякаш бе затворена в пашкул или бе изпаднала в застой и много напомняше архетипния образ на вечността. Като всички неохора не бях подвластен на скуката; безразличното ми и реещо се съзнание бе навестявано от бегли спомени и безцелни блянове. И все пак бях много далеч от радостта и дори от истинския покой; самият факт, че съществуваме, вече е нещастие. След като напуснах по собствено желание цикъла на възраждането и смъртта, се отправях към простото нищо, към чистото отсъствие на съдържание. Само Бъдещите може би ще успеят да стигнат до царството на безбройните възможности.
През следващите седмици навлязох по-навътре в новите си владения. Забелязах, че езерата се уголемяват, когато отивам на юг, и при някои дори се наблюдават приливи и отливи; те бяха все така плитки и можех да плувам до средата им, сигурен, че лесно ще стигна до пясъчен нанос. Все още нямаше никаква следа от живот. Смътно си спомнях, че животът на Земята се е появил при много специални условия в наситена с амоняк и метан атмосфера и че е малко вероятно този процес да се повтори на същата планета. Тъй като зависи от условия, определени от законите на термодинамиката, органичният живот, дори и ако случайно се възстанови, ще следва същите схеми: създаване на отделни индивиди, борба за съществуване, селективно предаване на генетичния код; не може да се очаква нищо ново. Според някои хипотези биологията на въглерода е изживяла времето си и Бъдещите ще бъдат силициеви същества; цивилизацията им ще се изгради чрез постепенно преплитане на когнитивните и мнезичните процеси; работите на Пърс, затворени в рамките на формалната логика, не позволяват нито да се приеме, нито да се отхвърли тази хипотеза.
Ако зоната, в която се намирах, беше обитавана от някакви същества, те със сигурност бяха неохора; никога организмът на един дивак не би издържал прехода, който бях направил. Без радост и дори с нежелание си представях срещата ми с някой себеподобен. Смъртта на Фокс, преминаването през Голямото Сиво Пространство ме бяха изсушили вътрешно; не усещах в себе си никакво желание и най-вече описания от Спиноза стремеж да постоянствам в битието си. Празнотата на света, показана нагледно в животописа на Даниел 1, вече не ми изглеждаше приемлива; виждах само едно унило място, лишено от възможности и светлина.
Една сутрин, веднага след като се събудих, без никаква причина се почувствах по-бодър. Като повървях няколко минути, се озовах пред едно много по-голямо езеро, чийто отсрещен бряг за първи път не можех да видя. Водата му беше малко по-солена.
Значи това хората са наричали морска стихия и са я считали за велика утешителка, но и за велика разрушителка, тази, която разяжда всичко, но и нежно убива. Бях развълнуван — внезапно последните елементи, които не ми достигаха, за да разбера напълно човешкия вид, застанаха на местата си. Стана ми ясно как в мозъка на тези примати се бе появила идеята за безкрайност; достъпна безкрайност, до която може да се стигне чрез бавни преходи, водещи началото си от крайни неща. Разбрах също как в мозъка на Платон се бе оформила първата теория за любовта. Спомних си за Даниел, за дома му в Алмерия, където бях живял и аз, за младите жени на плажа, за това как Естер го бе унищожила, и за първи път бях склонен да го съжаля, но не и да го уважавам. От две егоистични и рационални животни по-егоистичното и по-рационалното бе оцеляло, както винаги е ставало при човешките същества. Тогава разбрах защо Върховната сестра настоява да се изучават животописите на човешките ни предшественици; разбрах целта й. Разбрах и защо тя никога нямаше да бъде постигната.