Даниел 1, 5
Отпуснах се след кратка хипервентилация; и все пак, Барнабе, не преставах да мисля за големите живачни езера по повърхността на Сатурн.
Изабел работи още три месеца, както бе предвидено според закона при доброволно напускане, и последният брой на „Лолита“, редактиран от нея, излезе през декември. Имаше скромно тържество, нещо като коктейл, организиран в помещенията на редакцията. Обстановката беше доста обтегната, тъй като всички присъстващи си поставяха един и същи въпрос, без да могат да го зададат на глас: кой ще я замести като главен редактор? Лажоани се появи за четвърт час, изяде три блина и не даде никаква полезна информация.
Заминахме за Андалусия в навечерието на Коледа; последваха три странни месеца, прекарани в почти пълна самота. Новата ни вила се издигаше малко на юг от Сан Хосе, близо до Плая де Монсул. Огромни гранитни блокове ограждаха плажа. Агентът ми гледаше с добро око на този период на изолация; според него било добре да изчакам малко, за да разпаля любопитството на публиката; не знаех как да му призная, че имам намерение да преустановя.
Той може би беше единственият човек, който знаеше телефонния ми номер; не мога да кажа, че докато имах успех, си бях спечелил много приятели; обратно, бях загубил доста. Единственото нещо, което може да ви отнеме и последните илюзии за човечеството, е бързо да спечелите голяма сума пари; веднага ще ги видите насреща си, лицемерните лешояди. За да ви се отворят очите, е много важно да спечелите сам тази сума: истинските богаташи, които са си богати по рождение и винаги са тънели в богатство, сякаш са имунизирани срещу това явление, като че ли с богатството си са наследили и един вид несъзнателен, неволен цинизъм; от самото начало той им дава да разберат, че почти всички хора, които ще се наложи да срещнат, няма да имат друга цел, освен да им измъкват пари по всички възможни начини; затова те се държат предпазливо и, общо взето, запазват капитала си непокътнат. За бедните по рождение ситуацията е много по-опасна; е, аз лично бях достатъчно гаден и циничен, за да го осъзная, бях успял да избегна повечето клопки; но приятели, не, вече нямах приятели… Хората, с които дружах на младини, бяха най-вече актьори, бъдещи неуспели актьори; не мисля, че в други среди щеше да е по-различно. И Изабел нямаше приятели, а през последните години беше заобиколена само от хора, които копнееха да заемат мястото й. Нямаше кого да поканим в разкошната си вила; нямаше с кого да пийнем по чаша Rioja26, докато наблюдаваме звездите.
Какво можехме да правим в такъв случай? Задавахме си този въпрос, докато се разхождахме сред дюните. Да живеем? Именно в подобна ситуация, смазани от чувството за собственото си нищожество, хората решават да правят деца; така се възпроизвежда видът, впрочем все по-рядко и по-рядко. Изабел беше умерена хипохондричка и вече беше навършила четирийсет години; но предродовата диагностика беше напреднала много и аз чувствах, че не това е проблемът: проблемът бях аз. В мен дремеше не само основателното отвращение на всеки нормален мъж при вида на някакво бебе; не само здраво вкорененото убеждение, че детето е един вид порочно джудже с вродена жестокост, незабавно съчетало в себе си най-ужасните недостатъци на вида и което животните избягват с мъдра предвидливост. Дълбоко в себе си изпитвах ужас, истински ужас от тази непрекъсната Голгота, каквато е човешкото съществуване. Ако новороденото при човека единствено в животинското царство обявява идването си на бял свят с неспиращи викове на болка, то безспорно го прави, защото го боли, и при това непоносимо. Може би загубата на козина е направила кожата така чувствителна към температурните промени, без реално да предпазва от нападенията на паразитите, може би има някаква анормална нервност, някакъв органичен дефект. Във всеки случай всеки безпристрастен наблюдател разбира, че човешкият индивид не може да бъде щастлив, че по никакъв начин не е създаден за щастие и не може да има друга съдба, освен да разпространява нещастието около себе си, правейки съществуването на другите толкова непоносимо, колкото и своето собствено — обикновено първите негови жертви са родителите му.