Вярвам в идването на Бъдещите.
Даниел 1, 7
Играта развлича.
Кучетата не само са способни да обичат, но изглежда, че сексуалният нагон не им поставя непреодолими проблеми — когато срещнат разгонена женска, тя им позволява да й се качат; в противен случай те сякаш не изпитват нито желание, нито особена липса.
Кучетата не само са обект на постоянно възхищение, за хората те са и прекрасна тема за разговор — международна, демократична и консенсусна. Именно така срещнах Хари, бивш германски астрофизик, придружен от бигъла Труман. Кротък природолюбител на около шейсет години, Хари посвещаваше пенсионерските си години на наблюдаване на звездите — небето в тази област, обясни ми той, било изключително чисто; през деня се занимаваше с градинарство и подреждаше. Живееше сам с жена си Хилдегард — и, естествено, с Труман; нямаха деца. Очевидно е, че ако не беше кучето, нямаше да има какво да си кажа с този мъж — впрочем дори и с кучето разговорът тъпчеше на едно място (той ни покани на вечеря следващата събота; живееше на петстотин метра и беше най-близкият ни съсед). За щастие той не говореше френски, а аз — немски; фактът, че трябва да преодолеем езиковата бариера (няколко изречения на английски, някоя и друга дума на испански), в крайна сметка създаде у нас впечатление за добре прекарана вечер, макар че в продължение на два часа само си крещяхме (той беше малко глух) баналности. След вечеря той ме попита дали не искам да наблюдавам пръстените на Сатурн. Разбира се, разбира се, че исках. И ето че станах свидетел на великолепна гледка, естествена или божествена по произход, кой знае, и предоставена на човешкото съзерцание, какво повече да кажа. Хилдегард свиреше на арфа, предполагам, че свиреше чудесно, но всъщност не знам дали е възможно да свириш лошо на арфа — искам да кажа, че по устройството си този инструмент винаги ми е изглеждал способен да издава само мелодични звуци. Мисля, че две неща ми попречиха да се нервирам — от една страна, Изабел, под претекст, че е уморена, благоразумно пожела да си тръгнем доста рано, във всеки случай преди да довърша бутилката с кирш; от друга страна, бях забелязал у германеца пълните събрани съчинения на Тейяр дьо Шарден. Ако има нещо, което винаги да ме е изпълвало с тъга или съчувствие, тоест да ме е докарвало до състояние, изключващо всякаква форма на злоба или ирония, това е именно съществуването на Тейяр дьо Шарден — впрочем не толкова неговото съществуване, колкото самият факт, че той има или е могъл да има читатели, дори и съвсем малко на брой. Когато срещна читател на Тейяр дьо Шарден, се чувствам безпомощен, объркан, готов да потъна в сълзи. На петнайсет години случайно бях попаднал на „Божествената среда“, която някой вероятно отвратен читател беше оставил на пейката на гара Ереши-Шамаранд. Само след няколко страници книгата ме накара да вия — от отчаяние строших помпата на бегача си в стената на мазето. Тейяр дьо Шарден беше, разбира се, първостепенна откачалка, но все пак си оставаше ужасно тягостен. Приличаше донякъде на онези германски учени християни, описани навремето от Шопенхауер, които, „след като оставят колбите и скалпела, започват да философстват за понятия, заучени от времето на първото им причастие“. У него имаше и някаква илюзия, характерна за всички християни от левицата — е, може би от центъра или най-общо за християните, повлияни от прогресивното мислене след Революцията, която ги караше да вярват, че похотливостта е нещо простимо, незначително и не може да отклони човек от спасението, — че единственият истински грях е гордостта. Къде у мен беше похотливостта? Къде беше гордостта? И дали се бях отдалечил от спасението? Струва ми се, че отговорите на тези въпроси не са особено трудни; например Паскал никога не би се занимавал с такива абсурдни неща — когато го четеш, чувстваш, че изкушенията на плътта не са му били чужди, че разгулът е нещо, което е можел да почувства, и че ако е предпочел Христос пред съвкупляването или картите, то не е било поради разсеяност или некомпетентност, а защото Христос в крайна сметка му се е сторил повече high dope31; с една дума, той е бил сериозен автор. Ако бяха открили еротика у Тейяр дьо Шарден, мисля, че това в известен смисъл би ме успокоило; но не го вярвах нито за секунда. Как ли бе живял, с кого беше дружил този възвишен Тейяр, за да има такова благо и наивно виждане за човека — макар че по същото време в същата страна са вилнеели такива забележителни мръсници като Селин, Сартр или Жьоне. По хората, на които беше посвещавал книгите си или писал писма, постепенно можеше да се отгатне — беше общувал със зализани католици, понякога с аристократи, често с йезуити. Невинни като младенци.