— Какво си мърмориш? — прекъсна ме Изабел.
Осъзнах, че сме излезли от дома на германеца и всъщност вървим покрай морето и си отиваме вкъщи. От две минути, осведоми ме тя, съм си говорел сам, нищо не можела да разбере. Обясних й накратко същността на проблема.
— Лесно е да си оптимист — заключих аз сурово, — лесно е да си оптимист, когато ти стига едно куче и не искаш да имаш деца.
— И ти си в същото положение, но не си станал кой знае какъв оптимист… — забеляза тя. — Просто те са стари… — продължи снизходително. — Когато човек остарява, има нужда да мисли за успокояващи и приятни неща. Да си представя, че на небето ни очаква нещо хубаво. Полека-лека се готви за смъртта. Когато не е прекалено тъп или прекалено богат.
Спрях и се загледах в океана и звездите. Същите звезди, на които Хари посвещаваше нощите си, докато Хилдегард се отдаваше на импровизации free classic по Моцартови теми. Музиката на сферите, звездното небе; нравственият закон в сърцето ми. Мислех си за този стил и за това, което ме разделяше от него — ала нощта беше толкова приятна, че поставих ръка на дупето на Изабел, усещах го много добре под лекия плат на лятната й пола. Тя легна на дюната, махна бикините си, разтвори крака. Влязох в нея — за първи път бяхме лице в лице. Гледаше ме право в очите. Помня много добре движенията на катерицата й, виковете й накрая. Помня ги още по-добре и защото тогава се любихме за последен път.
Минаха няколко месеца. Пак дойде лято, после есен; Изабел не изглеждаше нещастна. Играеше с Фокс, грижеше се за азалиите си; аз се занимавах с плуване и препрочитах Балзак. Една вечер, когато слънцето още огряваше вилата, тя ми каза кротко:
— Ще ме зарежеш заради някоя по-млада…
Възразих, че никога не съм й изневерявал.
— Знам… — каза тя. — По едно време мислех, че ще го направиш, че ще изчукаш някоя от онези фльорци, които се въртят в редакцията, после ще се върнеш при мен, пак ще прекараш някоя фльорца и т.н. Щях да страдам ужасно, но в крайна сметка щеше да е по-добре.
— Опитах веднъж. Но мацката не пожела.
Спомних си, че в онази сутрин бях минал покрай лицея „Фенелон“. Беше междучасие, момичетата бяха между четиринайсет и петнайсет години и всичките бяха по-красиви, по-привлекателни от Изабел само защото бяха по-млади. Няма съмнение, че те бяха навлезли в етап на жестоко нарцистично съперничество — едни бяха смятани за сладки от връстниците си момчета, други — за незабележими или направо грозни; въпреки това за всяко от тези млади тела един петдесетгодишен мъж би платил, и то скъпо, и ако се наложи, би рискувал репутацията, свободата и дори живота си. Колко просто нещо е животът! И колко безизходно! Докато отивах да взема Изабел от редакцията, заговорих някаква беларуска, която чакаше да я фотографират за осма страница. Момичето прие да пийне нещо, но ми поиска петстотин евро за една свирка; не се съгласих. По същото време юридическият арсенал, насочен към репресиране на сексуалните отношения с малолетни, беше станал по-жесток; увеличаваха се призивите за химическа кастрация. Да се възбуждат желанията до непоносимост, като в същото време се пречи всячески на осъществяването им — такъв беше единственият принцип, заложен в основата на западното общество. Познавах всичко това, познавах го до дъно, бях го използвал в много скечове; въпреки това и аз бях жертва на същия процес. Събудих се през нощта, изпих три пълни чаши вода една след друга. Представях си през какви унижения трябва да мина, за да прелъстя коя да е тийнейджърка; представях си трудно постигнатото съгласие, срама на момичето, когато трябва да излезем заедно на улицата, безгрижието, с което щеше да ме остави заради някой свой връстник. Представях си как това нещо се повтаря безброй пъти и разбрах, че няма да мога да го преживея. Ни най-малко не претендирах, че мога да избегна естествените закони — тенденцията към намаляване на ерекционните способности на члена ми, необходимостта да намирам млади тела, за да поправя механизма… Отворих една опаковка със салам и бутилка вино. Добре де, ще платя, си казах аз; когато стигна дотам, когато ще имам нужда от свежи дупенца, за да поддържам ерекцията си, ще платя. Но ще платя по пазарната цена. Петстотин евро за една свирка, за какво се мисли оная славянка? Цената е петдесет, не повече. В хладилника открих начената кофичка с „Марон сюис“. На този етап от разсъжденията ми ме шокираше не това, че има мацки, които са готови да го правят за пари, а че има такива, които не са готови или пък искат недостъпна цена; с други думи, настоявах за пазарна регулация.