— Значи не си платил… — възрази Изабел. — И сега след пет години още не си решил да го сториш. Не, ще се случи следното: ще срещнеш някое младо момиче — не Лолита, а момиче на двайсет, двайсет и пет години — и ще се влюбиш. Ще бъде интелигентно, готино, по-скоро хубаво момиче. С което бихме могли да станем приятелки…
Беше се стъмнило, не успявах да различа чертите на лицето й.
— Което би могло да съм аз…
Тя говореше спокойно, но аз не знаех как да тълкувам това спокойствие; все пак в гласа й имаше нещо необичайно, а и аз нямах опит с подобни ситуации; преди да срещна Изабел, никога не бях се влюбвал и никоя жена не се беше влюбвала в мен, с изключение на Дебелия задник, но това е друг проблем; тя беше най-малко на петдесет и пет години, когато я срещнах, поне така си мислех тогава, струваше ми се, че може да ми бъде майка, от моя страна не ставаше дума за любов, дори не бях си го помислял, а безнадеждната любов е нещо съвсем друго: вярно, много е мъчителна, но никога не създава същата близост, същата чувствителност към интонациите на другия, не я създава дори у безнадеждно влюбения, който е твърде потънал в яростното си и безполезно очакване, за да запази и най-малката проницателност, за да може да изтълкува правилно някакъв сигнал; накратко, намирах се в положение, което в моя живот беше безпрецедентно.
Никой не може да вижда по-нагоре от себе си, казва Шопенхауер, за да ни внуши, че не е възможно да има обмен на идеи между двама индивиди с твърде различно интелектуално ниво. В този момент, очевидно, Изабел можеше да вижда над мен; благоразумно замълчах. В края на краищата, казах си аз, можех и да не срещна никакво момиче; като се имат предвид малкото ми познанства, това дори беше твърде вероятно.
Тя продължаваше да купува френски вестници, е, не често, два пъти седмично и от време на време ми даваше да прочета някоя статия с презрително сумтене. Горе-долу по това време френските медии подеха голяма кампания за приятелството, лансирана вероятно от „Льо Нувел Обсерватьор“. „Любовта може да свърши, приятелството — никога“ — приблизително такава беше темата на статиите. Не разбирах защо трябва да се твърдят такива безсмислици; Изабел ми обясни, че това е вестникарски номер, че става дума само за ежегодния вариант на темата: „Разделяме се, но си оставаме приятели“. Според нея това щяло да продължи още четири-пет години преди да се приеме, че преминаването от любовта в приятелство, тоест от едно силно към едно слабо чувство, е прелюдия към изчезването на чувството изобщо — в исторически план, защото в индивидуален план безразличието е далеч най-благоприятното положение; обикновено, след като се разпадне, любовта не се превръща в безразличие, а още по-малко в приятелство, а направо в омраза. Тази забележка ми позволи да нахвърля сценарий, озаглавен „ДВЕ МУХИ ПО-КЪСНО“, който щеше да стане кулминационната — и финална — точка на кариерата ми в киното. Агентът ми беше във възторг, че пак работя; два месеца и половина отсъствие е много. Възторгът му изстина, когато получи окончателния продукт. Не бях скрил от него, че става дума за филмов сценарий, който исках да режисирам и изиграя сам; не там бил проблемът, каза ми той, хората от дълго време чакали, добре било да ги изненадам, това можело да стане култов филм. Но съдържанието… Честно казано, не съм ли отишъл твърде далеч?
Филмът разказваше за живота на човек, чието любимо развлечение е да убива мухи с ластик (откъдето и заглавието); обикновено не успява — все пак ставаше дума за тричасов пълнометражен филм. Второто любимо развлечение на този мъж са минетите с недостигнали пубертета девойчета — най-много четиринайсетгодишни; с тях има по-голям успех, отколкото с мухите.
Противно на онова, което впоследствие повтаряха корумпираните медии, филмът не беше колосален провал; дори беше триумфално приет в някои страни в чужбина; във Франция донесе доста добри печалби, без обаче да достигне цифрите, които можеха да се очакват при главозамайващо възходящия характер на кариерата ми до този момент; това е всичко.
Но неуспехът му сред критиката беше реален; и днес още ми се струва незаслужен. „Изтъркана клоунада“ беше заглавието на статията за филма във в. „Льо Монд“, който по този начин умело се разграничаваше от колегите си моралисти, поставящи в уводните статии най-вече въпроса за забраната му. Вярно е, че ставаше дума за комедия и че повечето гегове бяха лесни и дори вулгарни; но все пак имаше няколко диалога в някои сцени, които сега ми се струват най-доброто, което съм сътворил. Особено в Корсика, в продължителната сцена, заснета по склоновете на прохода Бавела, където героят (изпълняван от мен) показва вилата си на малката Орор (девет години), която е свалил по време на една Дисни закуска в парка „Маринленд“ в Бонифачо.