— Трябва ли да живееш в Корсика — нахално подмяташе момиченцето, — за да стоиш на магистралата…
— Да гледаш как префучават колите — отговаряше той (отговарях аз), — вече е нещо като живот.
Никой не се смя; нито по време на предпремиерната прожекция, нито на премиерата, нито на фестивала на комичния филм в Монбазон. И все пак, и все пак, казвах си аз, никога не се бях издигал така високо. Нима Шекспир можеше да създаде такъв диалог. Нима можеше дори да си го представи, нещастният селяндур?
Отвъд изтърканата като реклама за шампоан тема за педофилията (и дори за шампоан „Бебе“, хахаха, — така се изразявах по онова време в интервютата), този филм целеше да стане трепетна пледоария срещу приятелството и по-общо — срещу несексуалните отношения като цяло. За какво всъщност можеха да говорят двама мъже след определена възраст? Кое би накарало двама мъже да останат заедно освен, разбира се, конфликт на интереси, освен когато някакъв проект (да свалят правителството, да построят магистрала, да напишат сценарий за анимационен филм, да изтребят евреите) не ги обединява? След определена възраст (говоря за средноинтелигентните мъже, а не за одъртели простаци) е очевидно, че всичко е казано. Може ли едно толкова празно по същество намерение като това „да прекараме заедно известно време“ да породи нещо друго освен скука, притеснение и в крайна сметка откровена ненавист? Докато между мъжа и жената винаги, въпреки всичко, съществува нещо: слабо привличане, малка надежда, малка мечта. Фундаментално предназначена за спор и несъгласие, речта си остава белязана от този си войнствен произход. Речта разрушава, разделя и когато между мъжа и жената остане само тя, с право се смята, че връзката е изчерпана. Но придружена, смекчена и в известен смисъл осветена от ласките, тя приема друг, не така драматичен, а по-дълбок смисъл, нещо като самостоятелен интелектуален контрапункт, безцелен и свободен.
Насочен не само срещу приятелството, но и срещу всички обществени отношения, лишени от физически контакт, филмът представляваше — само вестник „Слат Зоун“ уместно го отбеляза — косвена апология на бисексуалността и дори на хермафродитизма. Общо взето, връщах се към древните гърци. Когато човек остарява, винаги се връща към древните гърци.
Даниел 24, 7
Броят на човешките животописи е 6174, което отговаря на първата константа на Капрекар. Независимо дали са писани от жени или от мъже, дали са от Европа, Азия, Америка или Африка, дали са завършени или не, всички постигат съгласие по една точка, и то само по нея: моралните страдания, причинявани от старостта, са непоносими.
Несъмнено Бруно 1 с резкия си стегнат стил дава най-изумителната престава за това, когато описва себе си като човек „с желания на младеж в тяло на старец“, но, повтарям, всички свидетелства си съвпадат, било това на моя далечен предшественик Даниел 1 или тези на Рашид 11, Пол 1, Джон 1, Фелисите 1, или особено разтърсващото описание на Есперанса 1. Както изглежда, в нито един момент от човешката история остаряването не е било удоволствие; но през годините преди изчезването на вида то очевидно става толкова ужасно, че броят на случаите на доброволна смърт, целомъдрено наречена от здравноохранителните органи във Франция заминаване, приближава 100%, а средната възраст на заминаването, което в световен мащаб е шейсет години, е около петдесет в най-развитите страни.
Тази цифра била резултат от дълъг процес, който едва започвал по времето на Даниел 1, когато средната продължителност на живота била много по-висока, а самоубийствата на възрастни хора — редки. Въпреки това уродливото и увредено тяло на старците вече било обект на всеобщо отвращение и несъмнено лятото на 2003 година, особено смъртоносно за Франция, предизвикало първото осъзнаване на явлението. „Протестът на старците“ е заглавието на първа страница на в. „Либерасион“ в деня след като станали известни цифрите — за два дни в страната умрели повече от десет хиляди души; едни починали съвсем самотни по домовете си, други — в болница или в старчески дом, но независимо от това всички си отишли поради липса на грижи. През следващите седмици същият вестник публикувал серия ужасни репортажи, илюстрирани със снимки, достойни за концентрационните лагери и разказващи за агонията на старците, наблъскани в общи помещения — зарязани голи на леглата си само по памперси, те стенели по цял ден, без никой да дойде да ги рехидратира или поне да им даде чаша вода; описва се как обърканите медицински сестри не успяват да открият семействата, заминали на почивка, как редовно изнасят труповете, за да направят място за новопостъпилите. „Сцени, недостойни за модерна държава“ — пише журналистът, без да си даде сметка, че именно те са доказателство, че Франция е на път да стане модерна държава, че само една наистина модерна държава е способна да се отнася със старците като с боклук и че такова презрение към възрастните е немислимо в Африка или в коя е да е азиатска страна с традиционна култура.