Арфата на Хилдегард обедини всички мнения. Ах, какво ли не прави музиката; особено когато е тиха. Дори няма от какво да напиша скеч, помислих си аз. Вече не успявах да се шегувам с наивните поборници за неморалност, вече не можех да пускам забележки от рода на: „Все пак по-приятно е да си добродетелен, когато можеш да се отдадеш на порока“. Вече не успявах да се шегувам и с ужасното отчаяние на целулитните петдесетгодишни мадами, копнеещи за безумна любов, нито с увреденото дете, което бяха успели да родят, след като почти бяха изнасилили някой аутист („Давид е моят слънчев лъч“). Общо взето, не успявах да се шегувам с почти нищо, ясно е, че кариерата ми беше към края си.
Тази вечер не се любихме сред дюните на връщане. Но всичко трябваше все пак да свърши и след няколко дни Изабел ми каза, че е решила да си отиде.
— Не искам да съм в тежест — каза тя и добави: — Желая ти цялото щастие, което заслужаваш.
Аз обаче продължавах да се питам дали това не е някакъв гаден номер.
— Какво ще правиш? — попитах аз.
— Предполагам, че ще отида при мама… Обикновено жените в моето положение постъпват така, нали?
Това бе единственият момент, когато в гласа й прозвуча някаква горчивина. Знаех, че баща й е напуснал майка й преди десетина години заради по-млада жена; несъмнено това явление се разрастваше, но в крайна сметка в него нямаше нищо ново.
Държахме се като цивилизована двойка. Общо бях спечелил четирийсет и два милиона евро; Изабел се задоволи с половината от имуществото, придобито по време на брака, без да иска компенсация. Това все пак правеше седем милиона евро; едва ли щеше да живее в бедност.
— Можеш да се заемеш със сексуален туризъм… — предложих й аз. — В Куба има много приятни клубове…
Тя се усмихна, поклати глава.
— Там си падат по съветските педали — каза тя насмешливо, имитирайки бегло стила, с който се бях прославил. После пак стана сериозна, погледна ме право в очите (сутринта беше много тиха, морето беше синьо и спокойно).
— Още ли не си забърсал някоя курва? — попита тя.
— Не съм.
— И аз.
Тя потръпна, въпреки че беше топло, наведе очи и после ги вдигна.
— Излиза, че не си чукал цели две години.
— Не съм.
— И аз.
О, колко невинни и сантиментални агънца бяхме ние; и точно това щеше да ни погуби.
На другата сутрин се разходихме за последен път; морето беше все така синьо, крайбрежните скали все така черни, а Фокс припкаше до нас.
— Фокс ще дойде с мен! — беше заявила още в самото начало Изабел. — Нормално е, с мен е живял по-дълго, но можеш да го взимаш, когато поискаш.
Бяхме невероятно цивилизовани.
Всичко вече беше опаковано, камионът трябваше да мине на другия ден, за да закара вещите й в Биариц — майка й, макар и бивша учителка, кой знае защо, беше решила да свърши дните си в тази област, бъкаща от буржоазни баровци, които я презираха в най-висша степен.
Почакахме заедно още петнайсет минути таксито, което щеше да я отведе на летището. „О, животът ще мине бързо…“ — каза тя. Говореше по-скоро на себе си, така ми се стори; не й отговорих. След като се качи в таксито, тя ми махна за последен път с ръка. Да; сега нещата щяха да се успокоят.
Даниел 24, 8
Обикновено не е прието да се съкращават човешките животописи, въпреки отвращението или досадата, които тяхното съдържание ни вдъхва. Именно това отвращение и тази досада трябва да развиваме у себе си, за да се разграничим от вида. Само при това условие, предупреждава ни Върховната сестра, ще бъде възможно идването на Бъдещите.
И ако аз, следвайки една традиция, преустановена от Даниел 17, нарушавам сега това правило, то е, защото следващите деветдесет страници от животописа на Даниел 1 са напълно остарели поради развитието на науката34. По времето на Даниел 1 често обяснявали мъжката импотентност с психологични причини; днес знаем, че става дума само за хормонално явление, чиято зависимост от психологията е минимална и винаги подлежи на лечение.
34
Любопитният читател ще ги намери приложени към коментара на Даниел 17 на същия IP адрес. — Б.а.